Може би „сладка носталгия“ би звучало по добре, но аз си знам защо го кръстих този пост така.

Заради „шекерджийницата“ където вчера прекарах 30 (или бяха повече?) прекрасни минути.

След двучасова разходка из старата част на Търново ме обзе някаква тиха носталгия, сладка меланхолия по дните, когато всеки ден мерех тези улици и минавах целия град за да стигна до училище. Ходих да го видя – то си е там. Класната стая си е на мястото. Бакалията отпред също. 

Има нещо толкова успокояващо когато нещата са си на мястото, макар хората и случките отдавна да ги няма…замислих се какво ли става с всеки един от тях…И дали запомняме местата заради нещата, които сме преживели там. Какво помня от дните в гимназията?…

Разходката по калдаръмените улици, където тишината е толкова гъста и особена. А времето е спряло.

„Шекерджийницата“ беше логичния завършек на тази разходка във времето. Опит да задържа още малко онези отминали години, да продължа сладостта, докато сърбам турското кафе на пясък.

Жената, която работи в „шекерджийницата“ (така и не и знам името, а и може би е по-добре… )  ми казва:

„Тук хората се отпускат и започват да си спомнят детството – смеят се, разказват си случки. Забравят за времето и не им се тръгва…“

Явно не само аз страдам от шекер – носталгия.

Ако някой ден минавате през Търново – непременно се отбийте на това вълшебно местенце за по едно кафе, лимонада (в автентична стара бутилка) и локум на клечка или бяло сладко. Със сигурност ще ви посрещнат с шекер-усмивка 🙂

Случайностите играят доста важна роля в живота ни, макар често да се опитваме да отречем това и да се потупаме гордо в гърдите като „господари на собствената си съдба“.

Всъщност дали това са случайности е трудно да се каже. Все повечевярвам че нещата се нареждат според някакъв замисъл, който не ни е известен…Тов аопределено носи успокоение, че няма да бъдем изоставени в страдание и на кръстопът дълго време.

***

Срещнах Лилия в автобуса за Велико Търново.

Жена на 55, с къса бяла коса. Сините и очи излъчват някаква блага светлина. Не приличаше много на българка. Хората, които са живели извън България изглеждат някак по-спокойни, мили и щастливи…

Оказа се че Лилия познава баба Марияна от Дома за възрастни в Дървеница. Преподавали заедно във „външна търговия“ заедно. Случайност?Заговорихме се за Марияна – каква дама е, как се отличава от другите.

И така от дума на дума – Лилия ми разказа своята история…

Завършила английска филология, започнала да преподава.Нещо все я теглело навън, искала да се занимава с търговия, с бизнес.Малко преди промените през 1989 се премсетила да работи в „Интерпред“ за голяма междунарона петролна фирма.

Тогава била на 40.Било и обидно да секретарства на тази възраст, но преглътнала гордостта си. От тези години останал споменът на срещи с безскрупулни хора, които натрупали богатството си с далавери с парите на обикновените хора.

След известно време съпругът на Лилия решил да отиде да работи в Украйна. Това било шанс за нея и тя го последвала и си намерила „прекрасна работа“ – като преподавател и дистрибутор на учебните материали на „Лонгман“. Обикаляла цялата страна и изнасяла лекции пред групи от минимум 80 души.

После отишла в САЩ. И досега е там, там са и децата и. Но чувства че иска да се върне, за да бъде опората тук на семейството си.

***

Лилия твърдо вярва в Бог и смята че той я е изпратил да странства по света, дал и е изпитания, за да я научи каква е нейната мисия и да и даде вярата. В семейството,в което е израстнала (родителите и са били членове на Партията) няма никой религиозен…ала нещата, с които се сблъскала в живота си я направили мъдра.

Няма как да не вярваш, че Бог всеки ден ни дава шанс да открием себе си и вярата си в доброто начало. И ни среща с точните хора, които да ни помогнат за това.

Срещнах баба Марияна в дома за възрастни в Дървеница.

Облечена е в синя памучна рокля на цветя. Носи от тънките подрънкващи гривни (Bangles).Такива гривни продават в индийските магазини, но нейните изглеждат сребърни.Подпира се на бастунче.

Често подпира замислено глава и ме гледа над старите си очила с рогови рамки.

***

Родена е в Швейцария. Баща и бил от Русе, а дядо и Кирил от Трявна.

Понеже баща и пътувал, тя била “добре с езиците”. Знае немски, френски и руски.

Преподавала е немски във “външната търговия”.

От цялата и личност лъха аристократизъм и спокойствие.

***

Да дойде в дома за стари хора решила сама. “Швейцарското възпитание” изиграло роля.

Там (в Швейцария) възрастните хора  се отделяли за да не бъдат никому в тежест. Тук, нашия балкански манталитет е да сме привързани към дома си, казва тя. А всяка привързаност е робство…

***

От време на време жената не може да си спомни думите, някои факти. “Ох, памет моя”, въздиша тя, бърчейки чело в опит да се сети за името на училището, в което е учила.

Въпреки това обаче, разговорът тече леко и приятно, скачаме от тема на тема.

Баба Марияна не може да проумее откъде идва човешката злоба.

“Всеки е преди всичко човек” замислено казва тя. “А моите внуци учат едни неща – компютри и други неща, които обаче нямат реално приложение, топлота нямат, не знам дали ме разбираш”.

Разбирам я, и още как.

***

Пътувала е много и е благодарна че и сега има контакти с хора от цял свят. Езика според нея ти отваря много врати, цял един нов свят. Не може да проумее как в голяма част от българите я няма онази искрица любопитство и откривателски дух, които движат останалата част от света.
***
Говорим си много за българския манталитет.

Ние тук на тези Балкани, от кого да се научим на хубаво – всичко в България е направено със сила. А българина е толкова непоследователен и нелогичен.Например към храната – плаче че няма какво да яде, а цели комати хляб се изхвърлят ей така.

Трудно е да се разбере българина, а още по-трудно е пък да го заобичаш… ***

Много ми беше приятно да се запознаем, мила.Пак заповядай, казва ми старицата на сбогуване.

А аз си мисля- защо не срещам повече такива хора всеки ден…