Вярвате ли във вампири?
Аз да. Тия дни все повече се убеждавам че съществуват. Ама не вампирите от „Дракула“, „Интервю с вампир“ и „Блейд“…ами онези истинските, от плът и кръв, дето си живеят сред нас. Как да ги разпознаем ли…
Ами, обикновено те са чувствителни и емоционални. Но отчайващо празни откъм съдържание. И много страхливи и неуверени в себе си. Често им е скучно, защото обръщайки се навътре към себе си, не намират нищо интересно за правене…Затова те трябва да намерят някой, изпълнен със съдържание, за да изсмучат неговата същност.
Жертвата обикновено е емпатична, състрадателна, с богат душевен свят. Клопката е вариации на тема „колко съм нещастен, как не знам какво да правя с живота си, не мога да се справям, защото не съм толкова добър като теб“.
Резултатът – ако не се усетите навреме, че ви смучат животеца, може да се окажете в много тежка емоционална анемия. На мен поне възстановяването ми отне доста време…Случвало ли ви се е нещо подобно?
Вила Вилекула 
Определено… емоционалните вампири са световна злина 🙂 Едно е да се оплачеш ако търсиш помощ, но да се оплакваш постоянно и само да си търсиш слушатели… вземи си живота в ръце и не се цупи на другите, че им е добре! Никак не ги обичам тези хора..
Сблъсвала съм се не веднъж с такива! Гадна работа общо взето… Добре че съм малко по-дръпната…
И аз съм се сблъсквал с такива твари!
Определено. Тези, които мрънкат са лесни за разпознаване. По-трудни са онези, които ти изпиват енергията със самото си присъствие и ако работиш с много хора сблъсъкът с вампири е практически неизбежен. От тях спасение няма.
Лошото е, че сред тях има и енергийно силни хора, които буквално могат да те убият с отрицателната си енергия.
Скоро ми се случи подобен сблъсък, затова се паля така 😉
И понеже не съм дръпната като Мицева ;), гледам просто да бягам! 🙂
/хехе, прочетох в коментара на Мицева вместо „гадна“ – „гЛадна работа“ хехех/
Дааа, но аз трудно разбрах, че си имам работа с такъв. В случая беше от разновидността „Много съм умореееен, нищо не ми се прави“, гарнирани с пълна апатия. Чак почнах да се чудя дали аз не съм вампирът, че му цедя на този човек енергията и влагах ли влагах от моята, добре, че приключи и спрях кранчето:)))))
Ох, имах такава колежка. Влиза, сяда, въздъхва и почва: „Ех, Минкееее, лесна е твойта…“ И ако не успееш по някакъв начин да я прекъснеш, си загубен. Тя е най-нещастната, най-онеправданата, нейните проблеми по никакъв начин не могат да се сравняват с твоите проблеми, ти изобщо не можеш да имаш проблеми като нейните, дори метеорит да те уцели, нея я е уцелил по-голям метеорит… И така нататък. След десетминутен разговор се чувстваш състарен с десет години и после не можеш да се оправиш с дни. Не го разбирам такова поведение 😕
Е, да си призная, май си вампирствам и аз понякога 🙂 Според мен абсолютно всеки го прави и разликата обаче идва от степента, в която го прави.
Между другото, имам аз един познат, който май се вписва в онези, по-крайните степени на емоционално вампирство. Удари ли го паниката и отчаянието, трудно можеш да го спреш. Признавам, че ми е било трудно да се справям с такива хора и често наистина разговорите оставят едно такова тягостно чувство, че светът отива към саморазрушение. Въпреки това със сигурност има ваксина срещу „изстискването“ и това е просто да си „спуснеш капаците“ и да управляваш емоционалните си реакции – хем да не си дърво и да отблъснеш човек, хем да го укротиш и да си спасиш душевното здраве.
Трудно ми е да го обясня, още по-трудно е да се приложи, тъй като към всеки подходът си е различен \естествено\, но лек със сигурност има и със сигурност минава първо през няколко такива „изстисквания“.