Имам един любим момент от пролетните следобеди.
Когато слънцето вече е ниско над покривите и клони към залез, светлината е най-красива.
Някак тиха и поетична едновременно.
Времето спира.
Слънчевите лъчи гъделичкат кожата и сякаш топлят овътре. Сетивата се отварят.
И внезапно – красотата извира от най-невзрачните предмети. Като това цвете в кухнята, което просто си седи там, ден след ден, незабележимо.
До вчера, когато лумна в цялата пред-залезна светлина.
Дано има повече такива следобеди тази пролет…
Вила Вилекула 
Чак и рибка плува по саксийката 🙂
Много ми хареса идеята цвете в чаша в сапунерка 😉
Иве, не бях видяла рибката 🙂
Сянката от листата – същинска рибка с отворена уста, която плува към дръжката. Даже и едно бяло оче си има 🙂
Прекрасна картина. Това слънце винаги ще ни вдъхновява:)