Забелязали ли сте, че България е една много смешна държава?

Тук всичко е с главата надолу.

Имаме си премиер който, вместо да се отнася с подобаваща сериозност към важните държавни дела, ръси тъпи смешки под път и над път.

И това не е  никак смешно!

Горното може би обяснява (отчасти) защо местното народонаселение хич не се забавлява.

Отчасти, но не напълно.

Никак не може да я отпусне българинът тая душа, и това си е ! Все нещо се притеснява (обикновено какво ще си помислят другите), пресмята, мисли. Не смее да се зарадва на нещо, да се засмее, защото видиш ли „много хубаво не е на хубаво“. И си ходи намусен и си псува къде по-рафинирано, къде не толкоз…

Традицията повелява българинът да е мрачен, навъсен и строг. Да се държи „на положение“ (което автоматично изключва всякакви спонтанни прояви на положителна емоция, тип „усмивки към минувачи“ и „разговори с непознати“).

Чудя се – каква ли е историческата съдба на народи, които не умеят да се забавляват? Които виждат света предимно в черни краски?

Вие ми кажете, моля…

(Надявам се,че поне днес сте се посмяли от сърце на нещо 🙂 )

* Disclaimer: този пост всъщност е  самоироничен и малко тъжен.

 

 

От скоро се сдобих с умен (smart) телефон. Няколко часа се опитвах да затопля все още хладните  отношения помежду ни и да положа солидни основи на бъдещата ни (надявам се  сравнително дълготрайна) връзка. В следствие на това се убедих,че телефонът е не просто умен, той направо е твърде много, чак ненужно умен.

Има хиляди функции. Хиляди widgets, settings, applications и прочие.

От една страна това много ми допада, обаче като се замисля – колко от тях ще ползвам – едва ли ще са всичките.

Но нищо де, както някой днес каза „аз не, че ги ползвам тези неща, ама е хубаво да знам, че ги имам“.

Складираме потенциални възможности.

Трупаме потенциални приятели/партньори/любими в социалните мрежи.

Събираме информация, която може би, някой ден ще ни влезе в употреба.

Така се чувстваме по-спокойни, по-владеещи положението, по-влиятелни и важни.

Но не винаги по-щастливи.

Не винаги важи любимата реплика на Мечо Пух „Колкото повече – толкова повече“.

Щастието има нужда не от количество, а от качество за да вирее.

________

Графиката е от тук

 

 

Ако щастието има мелодия, то вероятно това е Bossa Nova…

Звуците се точат като  сладък слънчев мед в неделен следобед.

Толкова много любов има в тази музика.

А какво би могло да бъде по-хубаво от това някой да ти изпее всичката тази любов на родния ти език?

Именно това се случи вчера в Tea House.

На свещи. С красивия  глас на  Марина Господинова, акомпанимента на Антони Дончев и Венци Благоев. И с текстовете на прекрасната Мария Донева.

За да добиете представа за преживяното, представете си мелодията на Águas de Março с приблизително този текст:

Тик-так, тик-так! –

настоява капчука.
Пролетта ще е тука
след петнайсет минути!
През виелици люти

вече път си пробива.
Зачервена, красива
пийва чай в кафенето.
Позатоплена, ето,

приближава към къщи.
Тайна тя ще ти каже,
нещо хубаво даже
сигурно ще се случи,
първи ти ще научиш,

(…)

Разбира се, много трудно е да си представите гласа на Марина или импровизациите на Венци на чайник 🙂

Затова, като за начало може да гледате Джаз линия по БНТ на 31 март, където ще бъде представен този прекрасен проект.

През април-май обещаха да посвирят пак на живо някъде в София. Ще очаквам с нетърпение!

Истанбул е нахален като уличните си търговци, които те заговарят на хиляди езици от всеки ъгъл.

Той влиза в теб и завладява сетивата. Слуха. Обонянието. Зрението.

Сърцето ти.

Истанбул е гъст и тъмен като утайката от кафето.

Хем горчив, хем сладък.

Истанбул се пие на малки, бавни глътки. С кеф.

Той е  сладкия ябълков чай, който момчетата разнасят сутрин с табли по дюкяните.

Той е мързелив котарак, опънал се да пече корем на мартенското слънце пред Синята джамия.

Той е стипчив сок от нар, прясно изцеден от уличен търговец и изпит на крак на една почти отвесна и много тясна уличка.

Той е рибарски залез на пристанището и хапка balık ekmek*.

Той е импровизирана музика, небрежно създавана по ъглите, в музикалните магазини, в тесните кафенета.

Той е сръчен чирак, който се промъква ловко между масите със съд с живи въглени за да ти запали наргилето.

Той е в красивите орнаменти на оята, в която женските пръсти вплитат толкова много мечти.

Истанбул е още толкова много неща.

И колкото и на бавно да го пиеш – една чашка никога не ти стига. Винаги искаш да се върнеш за още.

__

*balık ekmek – хлебче с риба, рибен сандвич