Мъглата е особено състояние.

Влизаш в нея и излизаш някъде другъде, като някой друг.

Акварелни силуети. Размити граници. Души, загърнати в меланхолия.

Безкрайни възможности за пресъздаване.

Реалността е част от  този невероятен роман.

 

 

Наскоро прочетох в книгата Focus на Лео Бабута, нещо, което ми се стори много вярно.

В наши дни нямаме време за ритуали, защото всички винаги бързаме за някъде.

А ритуалите са ценни,  тъй като маркират важните моменти в живота ни (раждане, кръщене, сватба, смърт). Или ни спасяват от ежедневната лудост.

С настъпването на студеното време преоткривам удоволствието от приготвянето на чай.

Няколкото минути на концентрация върху „тук и сега“, върху вкуса, аромата и топлината на напитката.

Малък ежедневен ритуал, подходящ както за отдръпване в себе си, така и за сближаване с някого.

Мълчанието върви с пиенето на чай някак естествено. В тишината успяваме да се чуем.

 

 

Обичам София да е празна.

Когато се махнат хората и колите, градът, който обичам, изпълзява от ъглите.

Улиците, злачни или припечени на обедното слънце, по които ти се струва, че само ти минаваш.

Лятната тишина, която се простряла навред и изпълва не само пространството, но и времето.

Всичко обикновено изведнъж става красиво и необичайно. Достойно за снимане. И дори за обичане.

Дай Боже повече такива празни(чни) дни в София!

 

 

 

Очите ти

са прогорили две дупки в душата ми.

Шпионки.

Разхождам се през дните си

и изведнъж се стряскам.

Някой ме наблюдава.