Последната неделя на август е сочна

като праскова, чиито вкус ще помня дълго.

Сокът на лятото се стича по лактите ми…

Оставям го да сладни и лепне.

Ще си ходя така – омазана като циганче,

ще си крада слънце и ще си го крия в джобовете…

А после, през декември, ще се зарадвам като го намеря.

Наскоро пробвах да правя домашна лимонада (по ето тази рецепта). Получи се доста добра и приятно разхлажда в жегата.

Усилието да настържа лимоновите кори, после да изцедя два килограма лимони с обикновена ръчна сокоизтисквачка ми донесе истинско удовлетворение. И ми даде време насаме със себе си, което иначе рядко отделям.

Докато живеем online започват да ни липсват тактилните усещания, участието в трансформацията на материята от една форма в друга.

А щастието е продукт и на петте сетива.

Вероятно затова все повече хора се захващат да майсторят разни неща. И това е хубаво.

всеки ден получавам подаръци:

красиви моменти.

хора.

разговори. вдъхновения.

благодарна съм.

и се моля подаръците да продължат дори и след рожденния ми ден…

Имам един любим момент от пролетните следобеди.

Когато слънцето вече е ниско над покривите и клони към залез, светлината е най-красива.

Някак тиха и поетична едновременно.

Времето спира.

Слънчевите лъчи гъделичкат кожата и сякаш топлят овътре. Сетивата се отварят.

И внезапно – красотата извира от най-невзрачните предмети. Като това цвете в кухнята, което просто си  седи там, ден след ден, незабележимо.

До вчера, когато лумна в цялата пред-залезна светлина.

Дано има повече такива следобеди тази пролет…