Днес заприказвахме за работния ден или по-точно за работния ентусиазъм.

Каква би била дефиницията на подобно понятие не съм много сигурна. Все пак идеше реч за нещо средно между бодрост и желание за работа. Някакво магическо състояние за което се казва че „работата спори“.

Достигнахме до извода с няколко колеги, че работния ентусиазъм се проявява най-вече сутрин, а към обяд човек се сдухва и изобщо…“Колега, я не ме занимавай с глупости“… (за хора като мен, които до към 10 са неадекватни – колко ли време спорна работа остава – няма що 😦 ).

А както се казваше в един виц – „Защо на всички им се доспива след ядене?- Ами защото кожата на корема се опъва и клепачите се притварят …“

Та затова смятам че сиестата може би е една много добра идея за поддържане на следобедния работен ентусиазъм. Работиш каквото работиш до обяд, хапваш и полягаш за 30тина минути (не повече, няма да лентяйстваме я!). Предимствата на такова едно „полягане“ са си доста. Примерно – различни изследвания са доказали че освежва паметта. Без да съм правила специално изследване, аз съм убедена, че със сигурност помага за успокоение на нервите и прави хората малко по-мили и усмихнати един към друг.

Всъщност, ако вземем че възприемем сиестата – няма да открием топлата вода. От тази статия  в Уикипедия научих например, че в Тайван в училищата има специален час за спане, а повечето компании в Япония имат в офисите специални „стаи за подрямване“ 🙂

 Питам се в нашия сериозен „липса на място в офиса “ проблем – къде ли можем да си направим „стаята за подрямване“…

Обичам Ийори. Той не е досадно мрънкащо животно, нито е досадно всезнаещо животно.

Той е просто ужасно тъжен и очарователно меланхоличен. А най-любимата ми е опашката му, закачена с пиронче 🙂

Ето малък откъс от ГЛАВА ЧЕТВЪРТА, В КОЯТО ИЙОРИ ЗАГУБВА ЕДНА ОПАШКА И ПУХ НАМИРА ЕДНА

„Понякога (Ийори) си мислеше тъжно: „Защо?“ , понякога мислеше „Закъде?“, понякога – „Колко всъщност?“, а понякога не бе много сигурно за какво мисли.Затова, като видя, че Мечо Пух крачи насам с тежките си стъпли, Ийори се зарадва, че може да престане да мисли, а да му каже мрачно:

-Как си?

-А ти как си? – попита го Пух.

Ийори люшна глава насам-натам:

-Не много как! – каза той.

***

Наскоро попаднах на едно много луксозно издание на Egmont UK на „Мечо Пух“ (365 days with Winnie the Pooh), което според книжарката било внесено само в 2-3 бройки в България. Е, ако все пак ви попадне – вземете си го. Струва си всеки ден да бъде разведрен от историите на глупавото старо мече и неговите приятели:)     

Има места, които са част от същността ни...

Открих Apart:mental през лятото на 2005та. Твърде смутно по отношение на моята душевност време. Трябваше ми място за размисъл, почивка, среща с близки хора. Място където да си бъда аз (защото твърде много ми се налагаше да бъда не-аз през останалото време).

Apart:mental някак си естествено стана това място. Имаше музика…тиха и отпускаща. Имаше приглушено осветление.Имаше шоколад и дълги среднощни разговори.И премълчани думи.

Казвам „имаше“. Защото нещата много се промениха.

Може би защото ги няма средношните разговори. Верно, шоколадът си е там. Все още е много вккусен, защото е истински. Хималайският чай и кафето също са прекрасни. Но Apart:mental някак си вече не е част от мен. 

Всичко започна с ремонта, с огромните, безмислени картини, окачени на стените.

Продължи с нашествието на пластмасовите хора, които демонстративно размахваха лаптопите си наоколо. И с тинейджърите, от чийто шум не мога да чуя собствените си мисли.

Apart:mental вече не е себе си. Но понякога, когато отида там, отново се ставам едно цяло с „тук и сега“ и няма защо да мисля за утре или къде да отида. Защото съм навсякъде…

Днес реших да отида да се издължа на всевъзможните Топлофикации, Софийски води, БТК-та  и прочие уважаеми институции, които биха направили всичко да ни приберат паричките.

Но бях неприятно изненадана.

Защото…

Сметките могат да се платят (всичките без интернета) в Телефонната палата. Последния път, когато ходих (преди около месец) досетливите служители бяха сложили в паричния салон една от онези прекрасни машинки, дето им казваш каква сметка искаш да платиш, а те изплюват картонче с номерче.После чакаш номерчето ти да се появи на светлинното табло над някоя от касите и така – пей сърце. Толкова бях впечатлена от технологичния ни напредък и от факта че успях да платя 5 сметки за около 6 минути без да чакам на никакви опашки, където изнервени пенсионери ме посръчкват или разни нагли лелки се опитват да ме прередят с извинението че „били на работа“.

Днес, когато вече сме в ЕС, плащането на сметките ми отне горе долу пак същото време.

Само че…за моя изненада, очарователното, плюещо-картончета-с-номерца устройство го нямаше. Беше скрито зад вратата и зачулено с някаква торба.

Стана ми много тъжно.

Очевидно, на българите (вече европейци)  им е толкова трудно да разберат как функционира устройството, че се налага то да бъде обслужвано от любезна лелка, която обяснява процедурата „избирам си какво искам да платя-натискам копче- излиза картонче-чакам си реда – отивам на гишето, където за пръв път светне моето номерче“. Явно след известен пробен период ръководството просто е решило, че е нерентабилно да поддържа длъжността „обслужващ апаратче за поредни номера“.

И сега пак ще си плащаме сметките по стария начин – с опашките, с ръчкането и пререждането…както ние най-добре си знаем…