Мама никога не плачеше. 

“Я се стегни, ревла такава”, ми каза докато държах ръката й и хълцах край болничното легло. 

И наистина – кой обича ревльовците? 

Те не могат да се справят със себе си, а камо ли да постигнат нещо в живота.

Светът е на самоуверените, вечно усмихнати и дейни хора, които са твърде заети да отделят внимание на чувствата си.

Но този свят го няма вече. 

Сега светът е черна дупка, пълна с невиждана досега всеобхватна тъга.

Разбира се, някои продължават да настояват, че трябва да се мобилизираме и да сме по-продуктивни, да използваме времето си по-ефективно, да печелим. Да сме толкова заети, че да нямаме време да тъгуваме.

Но ако да се отдадеш на тъгата може да ти струва скъпо, цената която плащаме като я игнорираме, е още по-висока.

Безнадеждни и ядосани се обръщаме един срещу друг и се съдим за изборите, хвърляме камъни от позицията на единствено прави. Откриваме непримирими различия там, където доскоро е имало диалог и се затваряме в себе си. И това ни прави още по-тъжни. 

Тъга, която не можем да носим сами, защото твърде много тежи.

В книгата си “Braving the Wilderness” (“Сам срещу дивата пустош”), Брене Браун отбелязва, че едно от нещата, които ни сближават с останалите, е именно споделената тъга. Когато си позволим да тъгуваме заедно, много от различията ни губят значение, а страхът отстъпва пред надеждата.

Да си позволим да тъгуваме и да споделяме тъгите си сега, когато сме изолирани, е неимоверно трудно. Но може би това е един от пътища към светлината, който трябва да извървим заедно. За да можем скоро да споделяме и повече от радостите си.

****

Брене Браун е учен, който се занимава с човешките взаимотношения и по-специално уязвимостта, срама и вината. Ако ви е интересна работата й, можете да видите TED видеото, с което стана известна или да посетите сайта й. В момента има и подкаст , в който разговаря с различни гости.

Най-напред искам да честитя 8ми март на всички дами:)

По принцип не смятам, че мъжете трябва да се сещат да подаряват цветя само на 8ми март и не харесвам такъв тип празници тип „отбиване на номера“.

Днес в офиса имахме малко празненство. Направихме банер с лицата на жени, работещи за Алкател-Лусент в Индия и го сложихме на входа. Беше наистина хубаво да видиш толкова много усмивки на едно място 🙂 Всяка дама получи по една жълта роза и малко шоколадче, а следобеда си устроихме празненство с много вкусна (ммм) торта. Имаше конкурс за най-добре облечена дама -имаше няколко колежки с много красиви сарита и със шалвар-камиз (шалвари и туника). Аз също бях в тон с местните моди, които все повече започват да ми допадат 🙂 (нямам търпение да си купя сари !) Има още →

Какво бихте направили, ако виждахте бедността на всеки ъгъл?
Какво ако тя е толкова всепоглъщаща, че не бихте могли просто да се скриете зад тъмните стъкла на очилата си?

Обикновено се стараем да избягваме просяците, отвръщаме поглед, подминаваме ги гузно, като вътрешно се радваме, че не сме на тоя хал.

Сещаме се по празници да изпратим някой благотворителен смс, да занесем стари дрехи за някои старчески дом или сиропиталище. И с това приключва всичко.

Затова, искам да ви разкажа една история.

Тук в Индия хиляди хора нямат дори една стотна от това, което ние имаме. Не, не става въпрос за компютър и мобилен телефон, дори не и за нови дрехи. Те нямат подслон. Живеят в колиби, скалъпени от стари билбордове, на улицата, в прахта. Без ток, без чиста вода. С оскъдна покъщнина и един кат дрехи. За тях един долар е дневната надница, с която трябва да нахранят няколко гърла. Най-страшното, обаче, е, че те нямат шанс да се измъкнат от това. Нямат достъп до образование, до работа, до хилядите възможности, които светът ни предлага на тепсия само с един клик в интернет.

Твърде утопично е да вярваме, че някой може да помогне на всички тези хора, да им даде хляб, работа, подслон. А и аз не вярвам в гръмките думи за „глобална промяна”.

Малките неща, които правим всеки ден – те могат да променят много.

Преди четири години Биша (моята сегашна шефка) създава Faith Foundation, за да помага на деца от бедни семейства. Не само като им дава дрехи, но и като ги учи на полезни умения, които могат да ги измъкнат от мизерията. Така например по проекта „Млади предприемачи”, деца до 12 годишна възраст изработват пощенски картички, като половината от парите при продажбата им отиват за изработилия картичката, а другата – за включване на още деца в проекта.
Може сумите да са малки
Може картичките да са омацани с лепило
Може да продадат само няколко бройки

Обаче аз вярвам, че поне едно от тези деца ще научи нещо ценно за цял живот.
Ето защо смятам да се включа в проекта 🙂

Хората никога не реагират адекватно в лицето на смъртта. Когато научат, че някой е починал, започват да се чудят какво да кажат за да успокоят скърбящите. В действителност не е нужно да казват нищо.

***

Отидох за пръв път в мароканския ресторант „Анет“ , който ми беше любопитен доста отдавна. Интериорът е много приятен, това, което хапнах (запечени зеленчуци) беше вкусно. Сервитьорката обаче бе твърде несимпатична, а цените – премного височки. На всичкото отгоре отново срещнах познати. Феята ми каза, че сигурно познавам много хора, щом навсякъде, където отидем срещам по някого. Може и да е права.

***

Бяхме на протеста срещу застрояването на Рила. Въпреки студа беше хубаво…много шарени, млади хора с тарамбуки, тъпани, и свирки. Повечето хора бяха подготвени – имаха начелници, щеки, ски.Ние си бяхме съвсем като паднали от Марс. Всички викаха, пяха, танцуваха…трамваите по „Витошка“ спряме…Жалко, че поводът за такова събиране беше толкова тъжен. Все още не ми го побира умът как може някой да посмее да строи и в Рила. И изобщо – докъде мислят да стигнат тези наглеци?

***

Предпочитам ръчно направените подаръци пред купешките. Тази вечер сътворих три малки изненади за три приятелки, които са родени тази седмица. Много съм доволна от резултата и се надявам да им харесат:) Работата по такива неща ми действа успокоително и освежаващо.