Всеки ден, минавайки по Васил Левски за работа гледам голямото светлинно табло на сградата на НДСВ – „Остават едиколко си дни до ЕС“ (днес бяха 13 май) и си казвам „Ех, видя се то, в Европа сме вече:)“

Продължавам нататък, и в градинката до Парламента съм обзета от интелектуален смут. Минавам аз през тази градинка, значи всеки Божи ден, от една година насам.Доколкото си спомням, през пролетта някъде, г-н Кмета я даде на фармацевтичната компания Актавис за поддръжка. И хората си я копаха, садиха и естествено – нацвъкаха (това е най-образния глагол за който се сетих) си логото навсякъде. Лошо няма…ОБАЧЕ…какво се случва в навечерието на Коледа. Един прекрасен ден в градинката изниква огромна надуваема бутилка „Кока Кола“, оградена с въженца и надписи „СТОП“ а зад нея голяма елха – пак със същия бранд. Но, като за Коледа, изненадите не свършват дотук! Ако се вгледаме малко по-внимателно в хилавите борчета наоколо виждаме табелки „Това дръвче беше посадено от в-к „Труд“ (до него съответно се мъдрят дръвчето на „24 часа“ и още няколко подобни.Наистина съм извънредно объркана в цялата тази ситуация.Кой стопанисва въпросната градинка? За мен е важно да знам, защото така съм наясно на кого да държа сметка ако градинката е непочистена и буренясала и не ми е уютно в нея. Така нещата се поразмиват – и – споделената отговорност – обща безотговорност 😦

Изобщо не го разбирам това – да се отдават градинки, дръвчета и прочие елементи от градската среда „на парче“. Както примерно имаше миналата година пак по празниците  дърво и на него светещ надпис „Девин“ и на съседното дърво – хоп – надпис на друга компания. То бива „социална отговорност“, бива…

И понеже почнах с Европа…имам съвсем смътен спомен преди доста време бях в Швейцария в края на декември. Там нямаше градинки „на парче“ нито пък корпоративни надписи. Да, верно, сигурно женевската община може да си позволи да купи украса.  Въпросът обаче рядко опира истински и само до парите. И влизането в Европа ако не стане на ниво съзнание ( някакво, не казвам гражданско, защото според мен на много българи то липсва) няма да стане скоро…

Защо има денонощни погребални агенции?

Нима някой мъртвец се е разбързал за отвъдното, та му трябва експресно обслужване…

Препинателните знаци изразяват (и премълчват) много.

Знаците говорят много за хората, които ги използват.

Например Алекс (аз съм свикнала да го наричам Оз) много обича когато чатим да слага след всяко изречение точка. Никой друг не го прави. Само той, дори една дума да е. Примерно си говорим нещо съвсем несъществено.

-Здрасти, как си?

-Добре.

– Как е живота?

– Ми училище, вкъщи,пиене.

Ей такива неща.Казвал ми е, че точката придава завършеност на нещата.

Ася също каза, че точката е е важна.Тя казвала нещата, които били между думите. Тоест премълчаното.

Аз винаги го изказвам с многоточие. То дава колебание и недоизказаност.Позволява тълкувания.

А има хора, които много обичат удивителни. Вики например – той си е един такъв удивителен и в реалността, не само в текста.Приповдигнат и превъзбуден по особено смешен начин. Както смешни и не на място изглеждат удивителните му в един сериозен делови текст.

Много може да се научи за хората от препинателните знаци…

Наскоро ми попадна една книжка (клижленце даже, защото нямаше и 200 страници) – „Интимност“ на пакистанеца Ханиф Курейши. Изчетох я на един дъх в един хубав неделен следобед, слушайки Нина Симон. Наслаждавах се на падащия здрач в стаята и на усещането че е толкова хубаво да съм сама със себе си, без да изпитвам нужда от някой друг (случва ми се може би за пръв път и, надявам се).

Та за „Интимност“-та ми беше думата. Разказва се за мъж, който, по всички „мерки и теглилки“ на съвременното общество и наложените от него стереотипи следва да бъде щастлив.Има си човека добра и високоплатена работа, свястна жена, любовници, две сладки дечица, дом и т.н. и т.н.

НО (винаги има едно такова) той НЕ е щастлив. Задоволен – може би, но щастлив – не. И той просто решава да си тръгне…ей така, с пълното съзнание  за болката и разрушението, което ще причини на близките си, за несигурния живот и незадоволените нужди, които го чакат.

Никак не е лесно да бъдеш от този тип хора. Да не можеш да се радваш на статичното състояние, на щастието, към което всички хора се стремят. Да бързаш, да търсиш, да се стремиш…и да не можеш да се насладиш на това, което получаваш…защото ти омръзва още преди да си го постигнал.

Колко от хората правят разлика между „удобната задоволеност“ и спокойствието и извисяването на духа (което може би трябва да се определи като „щастие“)? И примиряваме ли се с първото, след като разберем, че постигането на второто е невъзможно?