Днес намерих на улицата мъничко врабче.

Лежеше на една страна с отворена човчица и береше душица.

Стана ми жал, но никак не знаех как да му помогна. Отместих го на тротоара, и тъй като носех бутилка с вода, го понапръсках и му налях мъничко в капачката да си пийне ако е жадно. Може би трябваше да го взема със себе си. Или може би не. Дали ще се пребори само за живота си или …

Имаше период, когато се борех за изгубената душа на един човек.  Драпах със зъби и нокти, защото вярвах, че обичайки някого, мога да го накарам да се промени, да повярва в себе си и да бъде щастлив. Беше непосилно тежко и след всички усилия се чувствах изцедена и празна.

Тогава разбрах. Не това е смисълът. Да обичаш и да съчувстваш е едно. И е прекрасно. Но всеки си има черни дупки. И те са си негови. Сам си ги копаеш и сам си излизаш. Или пък ако ти харесва си оставаш и си копаеш още.

Така че, мили мои врабчета, да знаете че колкото и много да ви обичам – не винаги мога да ви спася ако вие не искате. Просто понякога съм твърде заета да спасявам себе си

Макар да съм ходила само в толкова страни, колкото могат да се изброят на пръстите на ръцете, от край време си се се чувствам  „гражданин на света“.  Не знам какво е научното определение на този социален феномен, но за мен си е усещане. Да знаеш че си адаптивен, че си достатъчно гъвкав и след известно време можеш да си достатъчно близък с всяко място по света.  Да си изследовател и приятел на местата.

Преди време една психоложка ме накара да нарисувам дърво и по рисунката разтълкува, че съм много привързана към дома и семейството. Вероятно наистина е така. Но също така знам, че пътуванията ми носят някаква мъдрост. Затова трябва да са етап от живота ми.

Сигурно звучи несериозно да тръгнеш да пътуваш ей така …година две… Но си струва…Просто за да срещаш хора. И да слушаш истории! Такива прекрасни истории има, които само чакат да бъдат разказани… Ето, вчера например, светът направо дойде при мен с Виктор. Той е мексиканец, обиколил 50 страни. Запознал се в Китай с Инди (който тогава преподаваше английски там) , гаджето на Ануки ( кенийка с индийски корени, живееща на Острова), с която работих ( но май повече се забавлявах) през прекрасното лято на 2004г. във Варна…И това е само част от историята 🙂

Не не става въпрос за филма.

А за една спонтанна среща в свеж майски неделен следобед.

Пролетния дъжд, който е много своенравен, се изля изведнъж, като любов на един дъх…

После улиците останаха мокри и ухаещи.

София е хубава когато е къпана 🙂

Отидох да видя Севи и съвсем спонтанно се събрахме 7 жени – аз, Севи, Фанчето, Меган, Катето, Стелчо и нашата пътешественичка Верги.

Освен че много се смяхме, научих и някои доста интересни неща  като например

колко мръсни са пристанищните градове

как се вдигат и свалят платна на яхта

как се вдига котва

в какво се състои изпита за competent crew (както и да се превежда това) на яхта

как се учи английски в полеви условия – или каква е разликата в употребата на kettle и на tea-pot

че притоплянето на храна е вредно, защото създавало приятни условия за живот на бактериите

че в някои райони на Мозамбик има населени места, до които може да се стигне само пеш след 2-3 часа ходене

че са измислили изобретение за вадене на вода от пустинята, което се задвижва от детска въртележка

че Мозамбик е католическа държава, но много хора вярват в магии и различни секти

че традицията мъжете да имат повече от една жена е започнала в миналото, когато религията е повелявала , в случай че брат му умре, мъжът да се ожени за съпругата, за да я защити. А в Мозамбик нямало ограничения колко жени може да има един мъж. При брака с първата само подписвал документ в който посочвал дали тя ще му е единствената жена или ще има и още

че средния брой членове на индийското семейство е между 6 и 8

че самолетния билет до Йоханесбург  струва около 600 евро (само в мечтите ни) а този между Индия и Шри Ланка – около 30 евро

а също така – научих как сливово дърво може да ражда праскови!

Може да съм попропуснала нещо, но и това си беше достатъчно хубаво за 3-4 прекрасно прекарани часа 🙂

Съвсем смътно си спомням, че така започваха писмата, които ни караха да си пишем с „непознати другарчета“ в началното училище. Не се сещам дали имах такова в България, но много добре помня, че като понаучих английски, започнах да си разменям писма с един кениец- Дънкан. Цялата работа приключи с това, че след като му пратих една снимка (ужасна наистина), той реши че много иска да се ожени за мен. И аз спрях да му пиша от страх да не вземе да изпълни заканата си да дойде в България 🙂

По принцип, писането на писма на хартия е нещо с което свикнах от малка.Като се прибави и слабостта ми към хартията…ясно защо последните години в гимназията си пишех много активно с бъдещата ми съквартирантка Сев. Няма нищо по-хубаво от чувството да намериш истинско писмо, в плик в пощенската кутия, да го разкъсаш нетърпеливо и да прочетеш няколкото страници на един дъх. Толкова е тъжно че вече „никой не пише на полковника“ (както се казваше в една руска песен).

Може би затова днес толкова много се зарадвах, когато Асето ми показа един много интересен сайт където след безплатна регистрация, можеш да изпращаш пощенски картички на хора от цял свят! Можеш да им напишеш нещо мило, или просто някаква мисъл, ей така…И на човека му става хубавко като я получи!

Това веднага ми напомни за всичките купища картички, които мама имаше от различни приятели по света, с които се беше запознала покрай Есперантото. Обичах да ги разглеждам и си имах любими естествено.

Кой знае…може един ден моите деца да разглеждат моите картички…защото определено мисля да го пробвам този сайт 🙂