Та ту се усмихва, ту се мръщи, ту вали.

Да отскочиш до „Медитерани“  (на“Шишман“) и да пиеш топъл коктейл „Ментов бонбон“ (мента с горещ шоколад и сметана) докато слушаш как навън плющи дъжда.

И после да излезеш и да е спряло да вали.

Да е свежо и пусто и затова –  красиво.

Просто неповторимо съботно.

Ходихме на “Лодки” да отпразнуваме с леко закъснение моя ден-ден:)Събрахме се доста хора, макар че аз уж мислех че почти никой не е останал в София – всички са я по чужбините, я в отпуска.

Обаче – Стаси, Лина, Митко, Момчи, Краси, Цвети, Катето, Петя, Марайке и Любо -прилична компанийка се получи. Стана доста смешно , защото Петя не знаела какво е “Лодки” и през цялото време си мислела, че ще ходим на Панчарево да гребем нещо си…това в неделя в 8 вечерта 🙂

След като недоразуменията бидоха разяснени си пийнахме – кой по мента, кой по бира и го ударихме на сладка приказка, така че хич не ни се тръгваше. Хубаво си е на “Лодките” , не се чува обичайния шум на София, така че някак забравяш къде си…само да не бяха тез пусти комари (мисля че този път минах метър, но следващия – едв али ще ми простят )

И толкова хубаво ми стана. Въпреки че бях написала в смс-а да не ми носят подаръци – всички се появиха с торбички, торбенца и торбиченца. Толкова неочаквано…

Сега съм горд собственик на още една (само че миниатюрна) кутийка за бижута, чифт странни обеци от кост с доста садистичен начин на закопчаване, зелено саксийно цвете от неизвестен вид, свещник с ароматно масло, огромно красиво ветило с йероглифи и книгата “Как да мислим като Леонардо Да Винчи”.

Ето затова не обичам да ме питат “Какво искаш за подарък?” . Най-хубавите подаръци са ми изненадите

Днес за сефте влязох в Парламента.  Впечатленията

Слава Богу – нямах проблем и не ме спряха защото бях със сандали (една колежка ме уплаши, че няма да ме пуснат). Взеха ми диктофона на входа.

Озовах се в стая номер 11, стаята на ПГ на ОДС, където лежерно бе изпънал крайници Петър Стоянов. Малко ми стана странно, че моя домакин не ме покани дори да идем в кафето, но после разбрах защо, когато той изведнъж каза – извинете, трябва да ида да гласувам. Та …както си говорехме – в следващия момент той се изказваше на трибуната против промените в правителството. Кой ли го чу…

Двама от ОДС депутатите се забавляваха да коментират как някакъв объркал и гласувал „против“ вместо „за“, защото преди това бил изпил една мастика. Мда, така се коват законите у нас… А когато не работеха активно, депутатите се забавляваха с решаване на буквени ребуси в нета.

Човекът с който си говорих ми се стори свестен. Но на излизане от сградата жегата и истината ме блъснаха със страшна сила. Осъзнах, че всъщност тези хора са толкова далеч от реалния свят, че дори да имат добри намерения те работят и мислят със съвсем други понятия. Нямат никаква идея какво би могло да е отражението на техните действия върху обикновения човек. А това е страшно…

Днес най-сетне намерих време да стигна до Борисовата.

Много отдавна ми се искаше да избягам от мръсна София, посядвайки на някоя сенчеста пейка и четейки нещо хубаво.

Днес най-сетне се случи. Е, почти…

Отделих около два часа и се запътих към езерото с лилиите. Не че стигнах до там. Първо рекох да се закотвя на една хубава пейчица на главната алея, където макар че минаваше доста народ, ми се стори достатъчно спокойно. Оказа се обаче че идеята ми за „лично пространство“ и неговото ненарушаване не съвапада с тази на другите. Една бабка почти веднага довтаса и с любезничка усмивка ме попита дали може да седне до мен. Нали си бях решила да почивам в собствената си компания, та деленето на съкровената пейка с някой друг не ми се понрави особено. Още повече че жената седна почти в мен. Не изчаках да ме заговори (сигурна съм, че рано или късно щеше да се случи неизбежното заговаряне) и се измъкнах.

Реших да походя по тревата. Но уви. Не беше толкова хубаво колкото си го мислех, представях и спомнях.  Тревата беше суха.

Една измъчена градска трева.

Намерих си пейка, по встрани, с надеждата, че няма да бъда отново обект на атака. Е, размина ми се на косъм – две жени тъкмо се бяха засилили и се отказаха в последния момент. Така поседях и почетох на спокойствие една странна книга на странна писателка с трудно запомнящо се име ( жената на Пол Остър де ) и имах възможностда зяпам хората.

Хубаво е, че имаше много хора с колела И млади хора които се разхождаха. Майки с деца. Един татко с дъщеря си, който се кокошинеше за да привлече вниманието на  приближаващата млада жена. Видя съпругът и в далечината, обаче, и направи рязък завой.

…

Добре облечена млада двойка, явно с претенции за стил и високо самочувствие. Момичето вървеше и люпеше семки. Тази откровена проява на простащина винаги ме е изумявала, а в случая беше още по-фрапиращо.

…

Отново двойка, този път около 50те. Жената прилично и спретнато облечена. Мъжът – гол до кръста. Космат и (предполага се) потен. Беше грозна гледка. Да, разбирам, на всички ни е горещо, но не виждам защо трябва да се изтезават околните с такива гледки!

…

Поседях около  час и нещо на моята пейка и се запътих към Попа.Тъй като имах доста време до срещата се пошлях доволно из околните улици. Има нещо толкова хубаво на Попа. Сигурно е защото можеш да видиш всякакви хора – но някак си имаш чувството, че всички са едни млади и безгрижни. Имаше едно момиче с огромни сини очи и ресници като на кукла. И дългокосо рижаво момче. Толкова хубаво и цветно в неделния следобед.

Бяхме после на „Лодки“, където пихме отново мента&спрайт (установих че спрайта никак не ми допада без мента:) ) и замезвахме с гумени мечета Haribo (които Драго беше донесъл от Бон – там била фабриката където се произвеждали). Оказа се „неочаквано добра комбинация“. Дори си направих „пияни мечоци“ – пуснах няколко от по-смелите да поплуват в ментата:) „Лодките“ също е хубавко място. Някакво островче в жегата и ходят някакви си свежи хора. Приятно е:) И този път дори нямаше от зверовитите комари …

Така си прекарах хубавата неделя, а утре отново ще си тананикам „Понеделник“