Обичам да пътувам с влак…

НО

Последното ми опит за закупуване на билет беше същински подвиг.

Софийската централна гара си е като бойно поле (макар че само ден преди да ида за билет Петър Мутафчиев демонстративно беше открил новите модерни ескалатори) . Страховити войни са ЖП служителките, гледащи отегчено и леко презрително над изхлузените си на носа очила. Мда. А аз исках само „билет отиване и връщане до Варна за спален вагон“. Отне ми 20 минути лутане (междувременно отнесох и недоволството на няколко ЖП гише-пазителки) за да открия къде точно мога да се сдобия със заветния билет. Кому са нужни големи и четливо изписани табели на ценралната гара на столицата на една европейска страна?

И ВСЕ ПАК

Пътуването с влак си има предимства…

като например:

• Можеш да отваряш прозореца и да оставяш вятъра да ти роши косата и после да се опитваш да го уловиш в шепи.
• Можеш да станеш от мястото си и да се поразтъпчеш, опитвайки се да не изглеждаш много смешен от клатушкането на влака. Да гледаш хората в коридора и дори да намериш интересен събеседник.
• Можеш и да си седиш на мястото и да слушаш какво си говорят хората наоколо като уж се правиш че слушаш музика. Невероятно колко лични неща си споделят пътниците, които се познават едва от няколко часа.
• Можеш да се влюбиш в „ей онова момче през две купета“ и тъкмо когато събереш смелост да го заговориш – той да слезе на следващата гара.
• Можеш да поспиш спокойно изтегнат в легло, застлано с недотам чисти чаршафи и изключително чувствително към всички вибрации при потегляне, спиране и движение на влака. Но все пак легло.
• Можеш да прекараш много забавно ако пътуваш с още 5 приятелки в един кушет-вагон през няколко европейски граници в продължение на няколко дни. Лични впечатления – струва си 🙂
• Можеш не само да четеш, но и да пишеш и да рисуваш.
• Сигурно можеш да правиш и много други хубави неща за които в момента не се сещам…

Колкото до недостатъците на пътуването с влак…ще ги пропусна…защото всички и без това ги изтъкват. А понякога е хубаво да поограничим негативизма, нали 🙂

В последно време София ми изглежда много чужда и негостоприемна. А когато дойдох, бях толкова очарована от малките тесни улички по центъра. Не че сега не съм. Но грозното някак агресивно настъпва и застрашава да погълне представата, която си съзададох за този град и с която предпочитам да живея.

Колите …са навсякъде. Преди като че ли ги нямаше толкова. Сега направо се чудя как да вървя – на ръце ли – за да стигна до работа. Не дай Боже някъде по-далече! И тези моторизираните типове стават от ден на ден по нагли, скоро очаквам и по входовете да започнат да паркират. Мисля с ентусиазъм да се включа в лепенето на стикери по автомобилите, заели цялото пространство!

Писна ми и от милите улични кученца. Пред нашия блок има (само) три и аз всяка вечер се моля да са вечеряли като се прибирам. Онзи ден имах неблагоразумието да вървя пеш по бул. „Сливница“ и две „симпатични“ помиярчета с ръст на теле ме проследиха почти през целия ми път. Омръзна ми да се оглеждам и ослушвам постоянно. Да дойдат виетнамците, а? 🙂

И последно – мръсотията! Не, не глобалния проблем с боклука (може би единствения, с който засега СуперБойко не успява да се справи). А проблема с това, че всеки мърси общата „кочинка“ , хвърляйки фасове, хартии, торбички и т.н. Днес чух по БТВ че започвало пролетно почистване на София, което щяло да продължи до 22ри април.Много хубаво, дори бих се включила. Но едно почистване не прави чиста София.

Толкова ни са изкривени съзнанията в това отношение, че когато веднъж видях едно семейство да излиза с 5 годишното си хлапе за да направи уборка зад блока бях изненадана. Учудена дори…

И без малко да забравя – строежите. Имам чувството че се строи за да се настанят в тези апартаменти не хората, а постоянно увеличаващите се коли.

Тъжна работа и не виждам скоро оправия…

Вчера се забавлявах с публикуваното в www.metropolis.bg съобщение за откриването на дългоочаквания аутлет на ZARA в София.

Тази вечер обаче, блогът LIGHTSTYLE на Капитал ме подложи на истинско изпитание с това ! Наистина много уважавам Мария, но нарисуваните от нея Апокалиптични картини на магазина мисля че ще ме накарат да го отбягвам по света и (най-вече) у нас.

Не че не обичам хубавите дрехи на сносни цени. Просто изпитвам ужас от стада шопинг-маниачки. Плюс това – колкото по-малко момичета имат като моята дреха – толкоз по добре, нали 😉

Може би „сладка носталгия“ би звучало по добре, но аз си знам защо го кръстих този пост така.

Заради „шекерджийницата“ където вчера прекарах 30 (или бяха повече?) прекрасни минути.

След двучасова разходка из старата част на Търново ме обзе някаква тиха носталгия, сладка меланхолия по дните, когато всеки ден мерех тези улици и минавах целия град за да стигна до училище. Ходих да го видя – то си е там. Класната стая си е на мястото. Бакалията отпред също. 

Има нещо толкова успокояващо когато нещата са си на мястото, макар хората и случките отдавна да ги няма…замислих се какво ли става с всеки един от тях…И дали запомняме местата заради нещата, които сме преживели там. Какво помня от дните в гимназията?…

Разходката по калдаръмените улици, където тишината е толкова гъста и особена. А времето е спряло.

„Шекерджийницата“ беше логичния завършек на тази разходка във времето. Опит да задържа още малко онези отминали години, да продължа сладостта, докато сърбам турското кафе на пясък.

Жената, която работи в „шекерджийницата“ (така и не и знам името, а и може би е по-добре… )  ми казва:

„Тук хората се отпускат и започват да си спомнят детството – смеят се, разказват си случки. Забравят за времето и не им се тръгва…“

Явно не само аз страдам от шекер – носталгия.

Ако някой ден минавате през Търново – непременно се отбийте на това вълшебно местенце за по едно кафе, лимонада (в автентична стара бутилка) и локум на клечка или бяло сладко. Със сигурност ще ви посрещнат с шекер-усмивка 🙂