Днес бях на кратка командировка до Самоков и обратно.

Странно, но изобщо не съм сигурна дали това се случи или съм го сънувала -толкова нереални и различни от обичайния ми свят ми се видяха нещата по пътя. 

Нямах никакво време за разглеждане и усещане атмосферата на града, но ако трябва да нарисувам с много едри щрихи цялото пътуване, резултатът би бил нещо такова:

язовир „Искър“, който ни съпроводи по една дълга отсечка от пътя – отвратителни завои (дори на „Шипка“ са по-приятни)- странни зимни пейзажи с есенни листа – картофи – пропаднал път с голяма дупка – грозно порутено общежитие – още грозни стари блокове – магазини с шарени стоки – лъскави джипове с дебеловрати шофьори – странно заглеждащи колата ни хора – пусти улици – огромна „Община“ в соц-стил (интериорът ми напомни за стария „Пионерски дом“ в Търново) – нелепо претенциозна сграда на читалището – „показен“ магазин (така и не разбрах какво „показват“ там) – стара турска чешма – джамия – усещане за друг свят – часовник спрял преди поне 40 години – тягостно чувство на разруха и изоставеност лъхащо отвсякъде.

Дано не ми се сърди някой самоковец като прочете това. Истината е, че града ме заинтригува и бих отишла да го разгледам. Този път наистина 🙂   

Място с потенциал да поизмести в сърцето ми вече поизтъркалия се и твърде вдетенен Apart:mental.

Днес пих два странни чая (чийто съставки не бих могла да повторя дори да ми опрете пистолет в слепоочието) – Йоги Женски и Йоги Ямайка се казваха (ако на някого това му говори нещо). Ядох и морковена торта, която всъщност не знам как я бяха направили, ама не си личеше че има моркови някъде в съставките.  Плюс това хвърлих око (даже две…няколко пъти) към свежарския сандвич със сирене, кашкавал и ръжено хлебче – съчетал в себе си красотата на не-сложните вкусове и аромати (няма как, следващия път ще се опита).

Музиката е домашна – или поне това което слушам напоследък – размазващо латино. Има свежарски моменти в интериора – като тоалетната например – стените и са облепени със скици на човешки фигури.И има едно такова огледало което те прехвърля в друг свят…сигурно заради ъгъла под който е поставено.

А и едно и от най-хубавите неща е че в съседната галерия можеш да си направиш сам свещ и да я подариш на някого. Просто се обаждаш да ти приготвят материалите и яхваш музата:)

Колко малко му трябва на човек…

Има места, които са част от същността ни...

Открих Apart:mental през лятото на 2005та. Твърде смутно по отношение на моята душевност време. Трябваше ми място за размисъл, почивка, среща с близки хора. Място където да си бъда аз (защото твърде много ми се налагаше да бъда не-аз през останалото време).

Apart:mental някак си естествено стана това място. Имаше музика…тиха и отпускаща. Имаше приглушено осветление.Имаше шоколад и дълги среднощни разговори.И премълчани думи.

Казвам „имаше“. Защото нещата много се промениха.

Може би защото ги няма средношните разговори. Верно, шоколадът си е там. Все още е много вккусен, защото е истински. Хималайският чай и кафето също са прекрасни. Но Apart:mental някак си вече не е част от мен. 

Всичко започна с ремонта, с огромните, безмислени картини, окачени на стените.

Продължи с нашествието на пластмасовите хора, които демонстративно размахваха лаптопите си наоколо. И с тинейджърите, от чийто шум не мога да чуя собствените си мисли.

Apart:mental вече не е себе си. Но понякога, когато отида там, отново се ставам едно цяло с „тук и сега“ и няма защо да мисля за утре или къде да отида. Защото съм навсякъде…

Миналата неделя беше празника на София. Бях на „официален концерт-награждаване на заслужилите дейци на културата“. Мероприятието беше добър опит да се направи от всичко по малко (т.е. „манджа с грозде“ – Георги Христов и симфоничен оркестър) и да се потупат по рамото няколко творци от ралични области. Бате Бойко беше там естествено. И каза с изключително скръбна физиономия няколко много мъдри и премерени думи (милия, ако можеше да се види колко е смешен с опитите си да вкара нотка човещина в изказването си). Сподели, че столицата има много проблеми, но по тях се работело.Изисквало се време.

Проблем.Защото София страда от ужасяваща липса на време. Часовника й тиктака и все-по зловещо я приближава до облика на един град – антиутопия.

През миналата седмица падна сграда, уби невинни хора. Никой не е отговорен. Никой може би няма да бъде осъден.Не това е страшното. Страшно е, че това няма да е нито първия, нито последния подобен случай.

Ще падат още сгради. Някой ден, докато се разхождам по любимия ми „Шишман“….може да се окаже последния ми ден. Не ме е страх, но е някак цинично.Защото за всички е ясно, че старите сгради в центъра се преустройват в незаконно, за да се отдават под наем. За всички е ясно, че колко и на кого трябва да се платят за да си затворят очите за незаконното строителство. Но това продължава…

Не искам да мисля какво би станало дори от едно съвсем леко заметресение.

Жалко за София, красивата София от миналия век.Жалко за концепцията за столицата като най-представителен град на една страна.

Ако преценката дали България да бъде приета в ЕС зависеше от това доколко администрацията се справя с проблемите на София, смятам, че нямаше да ни огрее не за 2007, но за 2070.

Защото… Боклуци. Агресия. Лоша инфраструктура.Селяния. Престъпност. Корупция.Мръсотия. Хаос. Лицемерие.

И отчайваща липса на рационално и дългосрочно мислене…