Днес получих доста свеж подарък на една пресконференция. Фирма, която разработва жилищен проект в София ни подари…саксии с петунии. На фона на бозавата история с традиционни подаръци за журналисти (химикалки, чашки, тефтерчета, бутилки със алкохолно съдържание) това си беше някак различно и СВЕЖО. И на светлинни години далеч от представата ми за „подкуп“ – хи-хи 🙂

***

След гледането на „Парфюмът“ започнах все повече да се замислям,че пропускам голяма част от сетивните си усещания напоследък. А те понякога са повече от прекрасни – дори София може да ухае хубаво. Тези дни, привечер след дъжда градът е с аромат на липов цвят. Толкова е СВЕЖО и хубаво 🙂

Както се казваше в една не особено оригинална реклама на бира…вдъхновена и аз от поста на Еленко за това как работят в Google…реших да си помечтая как бих искала да изглежда работното ми място. Нали мечтите са безплатни…а току виж съм дала добри идеи на някой напредничав работодател 🙂

И така…

Като за начало мисля, че би било хубаво да има достатъчно място за всеки. Сегашните ми 4 квадратни метра не ме устройват особено. Мисля че и четирите чекмедженца са ми малко недостатъчни…

Светлина и въздух. Естествени когато е възможно. Не само от лампа и климатик.

Тишина или възможност за шумоизолация. Предвид факта че имам шумни колежки, който често обичат да обсъждат някакви изобщо не-интересуващи ме неща на висок глас. Предвид факта че лесно се разсейвам.

Компютърче – за предпочитане едно симпатично лаптопче което да хваща wireless-a, покриващ всички точки на офиса (добре де, може без тоалетната).

Дотук с основните базисни неща.Сега малко глезотийки:

Кухня или стол – не държа на някакви засукани манджи, но би било прекрасно да има къде да закуси човек с нещо нормално и различно от донът, кроасан и прочие калорийни бомби. Би било вълшебно ако след изтощителен разговор или работна среща има отде да си вземеш свеж плод или зеленчук или фрешче някакво (от онова хубавото лимон-джинджифил). А да – и в тази кухня да не се пуши, моля 🙂

Вътрешен двор – застлан с плочи и с достатъчно зеленинка, както и цветя. С удобни диванчета и съответните масички – за срещи, работа или просто приятно време с интересно четиво. Internet access  е по подразбиране.

Място за спорт – да, да …знам че и сега има наблизо басейн, ама …друго си е някак. Басейн и фитнес/зала за упражнения/танци – най-прекрасния начин се успокоиш ако си бесен на някого.

Мисля си дали не е добре да има и от онези анти-стрес зали, които казват съществували в Япония. Да чупят хората чинии или да замярат дарц с окачена снимка на шефа…

И съвсем щях да забравя. Обзавеждането и цветовете са много важни! Омръзна ми от бяло и сиво. Цветовете, без да се прекалява, разбира се, са свеж начин за създаване на хубава работна атмосфера. Разчупените форми и нетрадиционни материали– също 🙂

 Еееех…мечти 🙂

Желая да са оплача на широката или не чак толкоз широка общественост ( абе важното е да са оплача!) от температурния терор на който съм подложена от колегите в офиса.

По някакво ужасно стечение на обстоятелствата – или световна конспирация – не знам – мястото ми е точно, ама точно под климатика!

И какво се получава всеки Божи ден, забележете – НЕЗАВИСИМО какви са температурите навън…

Влизам си аз, геройски изкачила 4 етажа, и естествено изплезила език (е, да, знам …тряя спортувам повече) и разгорещена. Естествено, някой е успял да дойде преди мен и да пусне климатика на 31 градуса (нищо че навън е 21 примерно). И така – цял ден.

Понеча ли да го изключа – ме поглеждат умолително или зловещо – според ситуацията.

Ако се е затрило някъде дистанционното – настава национална трагедия на етажа.

А не дай Боже да рече некой да проветри…същински апокалипсис.

Затва, исках да кажа – да споделя с вас как ме тормозят ежедневно. Как сивото ми вещество (дето и без това не е в толкова излишни количества) – бавно се размеква.

Искам и аз кампания „Не сте сами“. Ама не искам протести и блокажи на столицата, нито пижамени шествия (не искам невинни хора да се поболеят зарад мен).

Само ако може да има въздух. С нормална температура. Друго не ща!

Днес бях на кратка командировка до Самоков и обратно.

Странно, но изобщо не съм сигурна дали това се случи или съм го сънувала -толкова нереални и различни от обичайния ми свят ми се видяха нещата по пътя. 

Нямах никакво време за разглеждане и усещане атмосферата на града, но ако трябва да нарисувам с много едри щрихи цялото пътуване, резултатът би бил нещо такова:

язовир „Искър“, който ни съпроводи по една дълга отсечка от пътя – отвратителни завои (дори на „Шипка“ са по-приятни)- странни зимни пейзажи с есенни листа – картофи – пропаднал път с голяма дупка – грозно порутено общежитие – още грозни стари блокове – магазини с шарени стоки – лъскави джипове с дебеловрати шофьори – странно заглеждащи колата ни хора – пусти улици – огромна „Община“ в соц-стил (интериорът ми напомни за стария „Пионерски дом“ в Търново) – нелепо претенциозна сграда на читалището – „показен“ магазин (така и не разбрах какво „показват“ там) – стара турска чешма – джамия – усещане за друг свят – часовник спрял преди поне 40 години – тягостно чувство на разруха и изоставеност лъхащо отвсякъде.

Дано не ми се сърди някой самоковец като прочете това. Истината е, че града ме заинтригува и бих отишла да го разгледам. Този път наистина 🙂