Днес реших да отида да се издължа на всевъзможните Топлофикации, Софийски води, БТК-та  и прочие уважаеми институции, които биха направили всичко да ни приберат паричките.

Но бях неприятно изненадана.

Защото…

Сметките могат да се платят (всичките без интернета) в Телефонната палата. Последния път, когато ходих (преди около месец) досетливите служители бяха сложили в паричния салон една от онези прекрасни машинки, дето им казваш каква сметка искаш да платиш, а те изплюват картонче с номерче.После чакаш номерчето ти да се появи на светлинното табло над някоя от касите и така – пей сърце. Толкова бях впечатлена от технологичния ни напредък и от факта че успях да платя 5 сметки за около 6 минути без да чакам на никакви опашки, където изнервени пенсионери ме посръчкват или разни нагли лелки се опитват да ме прередят с извинението че „били на работа“.

Днес, когато вече сме в ЕС, плащането на сметките ми отне горе долу пак същото време.

Само че…за моя изненада, очарователното, плюещо-картончета-с-номерца устройство го нямаше. Беше скрито зад вратата и зачулено с някаква торба.

Стана ми много тъжно.

Очевидно, на българите (вече европейци)  им е толкова трудно да разберат как функционира устройството, че се налага то да бъде обслужвано от любезна лелка, която обяснява процедурата „избирам си какво искам да платя-натискам копче- излиза картонче-чакам си реда – отивам на гишето, където за пръв път светне моето номерче“. Явно след известен пробен период ръководството просто е решило, че е нерентабилно да поддържа длъжността „обслужващ апаратче за поредни номера“.

И сега пак ще си плащаме сметките по стария начин – с опашките, с ръчкането и пререждането…както ние най-добре си знаем…

Днес, прочитайки това реших че трябва да напиша нещо позитивно, напук на работата, която ме залива отвсякъде…Радвам се че успях да си запазя доброто настроение днес – въпреки всичко:)

И така – 10 неща които аз обичам (предполагам това е само началото):

1. Шоколад

2. Аромат на дъжд

3. Слънчогледи

4. Море

5. Аромат на кафе

6. Камбаните на „Александър Невски“

7. Книгите

8. Усмивките

9. Вътрешните дворове

10. Разговорите с непознати

Май не чувствам особена разлика. Не се чувствам по-евопейка от преди. Всъщност аз от доста време си се чувствам гражданин на света, тъй че ЕС няма как да ме уплаши много. Освен това не мисля че България е влязла в Европа докато мисленето на хората не стане европейско.  А това едва ли ще стане за година две.

Да видим хронологията на първите 24 часа от моето европейско съществувание:

 00.00 часа

На площад Батемберг с още 100 000 души (плюс минус – изчислението е на Канал 1, аз лично не мога да съм сигурна, защото не съм ги броила). Хубаво светлинно шоу. Отвратително озвучаване. Пияни европейци се опитват да се възкъчат върху лилавата крава на „Милка“ пред Народния театър. Други, привърженици на титатничните хайдушки битки (може би) подражават на храбрите воеводи и пуцат ли пуцат с пиратките.

03.15 часа

Местим се у Севи, където си пожелаваме „ЧНГ“. Как можаха да ми изтеглят от баницата „Бебе“. Изпадам в ужас а те се забавляват на мой гръб. Изпиваме между другото една бутилка вино.

6.05 часа

След около 10 минутна препирня „Ти у нас или аз у вас“  с Ели решаваме че все пак тя ще спи у нас ( за което решаваща роля изиграва факта че изтървахме автобуса). Чувствам се ужасно егоистична и ме е срам.

11.00 часа

Събуждат ме  по телефона. Обичам да ме събужда точно този човек по телефона:)

12.30 часа

Отивам да изпратя Гери на летището. Пътуваме заедно с нея и майка и а сестра и шофира.Дават и инструкции къде да завие. Боже, какви софиянци.

На летището – осъзнах че съвсем не е много европейско че паркинга е твърде малък.

Което си беше добра подготовка за едно напълно не-европейско 2часово висене на гишето за чекиране. Лентата за багаж беше повредена, та служителките изпълняваха и хамалски задължения горките:(

15.20 часа

След като изпратихме Гери, се качваме в 84 а шофьора „галантно и възпитано“ съвсем по европейски ни изръмжава че няма билети. Возим се гратис – и май имаме късмет -изглежда контрольорите и те са хора и почиват на 1ви януари. Може би последния ни шанс да изпитаме незабравимата тръпка на возене без билет.

16.00 часа

Отиваме на кафе у Севи и там още се учат на Дунавско хоро:) Гледаме „Как да разкараш гаджето за 10 дни“. Човекът който е правил субтитрите явно е превеждал без дори да гледа филма, защото по някаква странна причина всички са в женски род. Понякога CapsLOck се включва, да не говорим за пунктуация и буквализми. Абеее, трагедия, ама се заливахме от смях и заради тез глупости.

19.00 часа

Приятно съм изненадана че магазин „Фамилия“ , който иначе е ужасно незареден ( и специално в този за който говоря вони ужасно на гнило) е отворен. Купувам си шоколад и се запътвам към вкъщи.

21.00 часа

След като си изпих мляко с какаото сядам да гледам „Когато порастна ще стана кенгуру“. Хубав филм. Накрая плаках и се смях едновременно. Оз ми каза че било невъзможно, но се случи.

Такива чудни неща се случват независимо от ЕС.

Явно имам вродена неприязън към кампаниите тип „след дъжд качулка“ или „дайте да дадем“…Подобен тип инициативи явно целят да накарат масата живеещи на територията на България индивиди да се почувстват изкуствено обединени от някаква висша цел, да бъдат народ, да демонстрират „националните“ добродетели.

Кампанията „Не сте сами“ за медиците в Либия ми е един прекрасен пример за подобен героичен напън да се вдигне много шум за нищо. Телевизии, вестници, протести, танцьори с изписани тела в Шоуто на Слави – призиви, апели, молби – „Нека покажем на медиците че не са сами“.

Просто не разбирам как си мислят че могат да помогнат на някого тези хартиени лентички, с които всеки втори българин гордо се кичи в последната седмица. По-лошото е че не съм изобщо сигурна,че закачайки лентата на ревера, хората се чувстват „част от голямата кауза, която цели да помогне (все още незнайно и неясно за мен как) на медиците в Либия“. Може някои наистина да чувстват че помагат, но не мога да избягам от усещането, че за една голяма част, това е акт по силата на „така правят всички“ и  “ по телевизията така казаха“. Не изключвам и съществуването на особен тип хора, които само чакат да хвърлят енергията си в дадена кауза, за да имат после доказателство за будната си гражданска съвест и оправдание за безделието си.