Наскоро ми попадна една книжка (клижленце даже, защото нямаше и 200 страници) – „Интимност“ на пакистанеца Ханиф Курейши. Изчетох я на един дъх в един хубав неделен следобед, слушайки Нина Симон. Наслаждавах се на падащия здрач в стаята и на усещането че е толкова хубаво да съм сама със себе си, без да изпитвам нужда от някой друг (случва ми се може би за пръв път и, надявам се).

Та за „Интимност“-та ми беше думата. Разказва се за мъж, който, по всички „мерки и теглилки“ на съвременното общество и наложените от него стереотипи следва да бъде щастлив.Има си човека добра и високоплатена работа, свястна жена, любовници, две сладки дечица, дом и т.н. и т.н.

НО (винаги има едно такова) той НЕ е щастлив. Задоволен – може би, но щастлив – не. И той просто решава да си тръгне…ей така, с пълното съзнание  за болката и разрушението, което ще причини на близките си, за несигурния живот и незадоволените нужди, които го чакат.

Никак не е лесно да бъдеш от този тип хора. Да не можеш да се радваш на статичното състояние, на щастието, към което всички хора се стремят. Да бързаш, да търсиш, да се стремиш…и да не можеш да се насладиш на това, което получаваш…защото ти омръзва още преди да си го постигнал.

Колко от хората правят разлика между „удобната задоволеност“ и спокойствието и извисяването на духа (което може би трябва да се определи като „щастие“)? И примиряваме ли се с първото, след като разберем, че постигането на второто е невъзможно?

Колко странно как хората в живота ни добавят допълнителни значения на предметите. Така, ако всичко е символ, дописваме личния си „речник на символите“. Ежедневно.

Какво дописах аз през последната година, благодарение на един човек. Понякога ми се иска да изтрия тези значения, да имат думите пак смисъла от преди „този човек“. Защото допълнителния смисъл често натоварва. А това, което най-много искам в момента е да ми е леко на душата. Предполагам това ще стане, когато се науча да приемам символа с цялата му двойнственост, едновременно с радостта и болката, която носи.Все още не се справям.

И все пак, някой от нещата-символи, които се сещам са:

лилаво

полски цветя

шалове

думи (задължително писани,понякога намекнати, но почти никога изказани)

дъжд

сангрия

шоколад

има и още…но не сега.

 

 

Миналата неделя беше празника на София. Бях на „официален концерт-награждаване на заслужилите дейци на културата“. Мероприятието беше добър опит да се направи от всичко по малко (т.е. „манджа с грозде“ – Георги Христов и симфоничен оркестър) и да се потупат по рамото няколко творци от ралични области. Бате Бойко беше там естествено. И каза с изключително скръбна физиономия няколко много мъдри и премерени думи (милия, ако можеше да се види колко е смешен с опитите си да вкара нотка човещина в изказването си). Сподели, че столицата има много проблеми, но по тях се работело.Изисквало се време.

Проблем.Защото София страда от ужасяваща липса на време. Часовника й тиктака и все-по зловещо я приближава до облика на един град – антиутопия.

През миналата седмица падна сграда, уби невинни хора. Никой не е отговорен. Никой може би няма да бъде осъден.Не това е страшното. Страшно е, че това няма да е нито първия, нито последния подобен случай.

Ще падат още сгради. Някой ден, докато се разхождам по любимия ми „Шишман“….може да се окаже последния ми ден. Не ме е страх, но е някак цинично.Защото за всички е ясно, че старите сгради в центъра се преустройват в незаконно, за да се отдават под наем. За всички е ясно, че колко и на кого трябва да се платят за да си затворят очите за незаконното строителство. Но това продължава…

Не искам да мисля какво би станало дори от едно съвсем леко заметресение.

Жалко за София, красивата София от миналия век.Жалко за концепцията за столицата като най-представителен град на една страна.

Ако преценката дали България да бъде приета в ЕС зависеше от това доколко администрацията се справя с проблемите на София, смятам, че нямаше да ни огрее не за 2007, но за 2070.

Защото… Боклуци. Агресия. Лоша инфраструктура.Селяния. Престъпност. Корупция.Мръсотия. Хаос. Лицемерие.

И отчайваща липса на рационално и дългосрочно мислене…

Вчера беше хубав ден.

На Вяра, Надежда и Любов.Като се замисля нямам понятие от въпросната притча, но уважавам тези ценности.

Вяра – понякога се губим с нея. Макар да се намираме после, и да се прегръщаме като стари приятелки. Не ще и дума – свикнала е тя да се съмняват в нея. Но накрая знае, че пак ще се върна. И може би ще имам смелост да я погледна и да кажа – да струваше си, беше права, ти беше с мен дори когато мислех че съм сама.

Надежда – казват, че тя умирала последна. Колко ли самотна е тази смърт. Да няма кой да потъжи за теб…защото просто няма „след теб“. Не че нашата човешка смърт е по-малко самотна. Но поне успокояваме суетата си с надеждата, че някой ще поскърби за нас…преди да ни забрави.

Любов – тя е капризна приятелка. Никога не играе по правилата, които аз искам да и наложа. Шмекерува. Ранява ме, уж нашега, само с приятелски чувства…а всъщност оставя белези, понякога твърде дълбоки дори за Надежда и Вяра да излекуват. Но сме много близки …може да се каже че не мога да живея без нея.Някак си няма смисъл.