Автобусите са странно място.

Много хора, събрани откъде ли не, затворени принудително в тясно (особено в пиковите часове) и задушно пространство. Щипка жега, лъжичка „телесни ухания“ и две-три нежелани докосвания и ето ти една взривоопасна смес от агресия, която само чака повод да се излее в поток от грозни звуци и слюнка.

Но не за това ми беше думата. Автобуса е „обществен транспорт“, което означава – достъпен за всички членове на обществото. Дори за онези, които по принцип предпочитаме да игнорираме – пияници, луди, бездомници и „странници“. Понякога дори обикновени хора изглеждат странни в контекста „автобус“…

***

Наскоро седях срещу едно  момиче. Може би нямаше 18.Облечена „ала пънк“, с тупирана коса, кръстосала предизвикателно крака. Четеше Агата Кристи. Нищо странно. Ако не беше незапалената цигара, стисната между ярко начервените и устни…Момичето спираше на равни интервали, отгръщаше страниците, изваждаше цигарата от устата си, изтърсваше въображаемата пепел и после пак настървено захапваше филтъра и всмукваше. Толкова много бунт имаше в този жест…

***

До мен седна някакъв млад мъж – на околко 30 години. В ръката си държеше няколко от новите талони ( от по 10 билета, дето струват 6 лв). Движенията му бяха резки. Погледът- безумен. Преброи билетчетата (макар че те си имат номерца). Веднъж.Два пъти…Три…Подреди грижливо талончетата и ги стисна здраво с палеца и показалеца на дясната ръка. Известно време седя неподвижно, втренчен пред себе си. След 5 минути отново трескаво започна да брои билетчетата. За момент ми мина през ум че би могъл да разчлени всяко едно от телата наоколо със същата безстрастна педантичност, с която броеше скъпоценните си билетчета.

***

Чичкотото беше седнал на последните седалки, най-отзад в 94. Дебел, червендалест чичко в бели дрехи, който се потеше обилно и очевадно много страдаше от жегата.Беше купил зарзават – чушки, домати, корнишони, люти чушлета. И най-невъзмутимо си похапваше. Решително обезглави един корнишон и го сдъвка набързо. После  старателно, като внимаваше да не направи боклук около себе си изтърбуши една зелена чушка и я загриза. Използва, когато автобуса спря за да стане и изхвърли опашката на чушката през вратата. Седна, изглежда приключил с похапването, но скоро му омръзна да седи, издърпа една люта чушка от торбичката до себе си и (според мен твърде неблагоразумно) я налапа почти цялата…малко се позачерви и поизпоти от лютото…но това не секна здравия му апетит. Извади една платнена носна кърпа, после един корнишон…позабърса корнишона с кърпата и го заяде доволно. Когато приключи най-сетне ( почти бяхме стигнали Студентски град) попи потта по челото и врата си с носната кърпа и доволно се огледа.

За голямо съжаление тук контрольора се намеси в идиличното повествование с безмилостното си „Билети и карти за проверка“. Нещастния чичко не успя да отреагира достатъчно бързо и си изтърва спирката. Последваха зловещи закани към контрольора…след което дебеланкото си взе торбичките със зарзавата и слезе на по-следващата спирка, очевидно решил че няма смисъл да се разправя с хора, неуважаващи спокойствието му.

***

Та такива ми ти работи се случват в софийските автобуси. Всеки ден. По няколко десетки пъти…

Не съм от хората, които са възпитани да ходят често на църква, да палят свещи, да постят и да спазват всички ритуали и обичаи.

В много от тях винаги съм намирала здрав смисъл (в Българската традиция дори религията има здрав, приземен и малко утилитарен привкус), но поради липса на навик не съм ги спазвала особено. Пък не обичам лицемерното маниерничене и парадиране с религията.

Бог е нещо много лично и никога не съм чувствала нужда да ходя на специални места за да разговарям с него. Макар че – признавам, някой места носят нещо наистина неземно и доближаващо ни до вечността – манастирите винаги ме карат да се чувствам извън конкретиката на „тук“ и „сега“.

Напоследък доста често си мисля за Бог. Говоря с Него, моля Го. Може би заради емоционалните сътресения, които преживях през последната година, заради това, че трябваше търпеливо и бавно да откривам истината за любовта и да се научавам да обичам хората с всичките им слабости. Веси , която е много по на „ти“ с Бог ме напътства. Помага ми да разбера нещата и ми носи спокойствие.

Много малки неща се случиха, които ме карат да вярвам че Бог чува. Не винаги отговаря веднага, понякога си прави оглушки…но отговаря. В повечето случаи когато се бави, то е за да ни насочи сами да намерим пътя си. Понякога това изисква много лутане, болка, падане…но в края знаеш, че ако не си минал през това не би могъл да бъдеш това което си. И не би бил толкова близо до създанието, което носи у себе си любовта и мъдростта, с които Бог е замесил калта преди да ни създаде.

Не е това,че понякога ягодите се продават в пластмасови купички.Нито пък в това,че понякога, когато са израстнали в недотам естествена среда, някой ягоди имат вкус на пластмаса.

Предполагам че първо трябва да започна с обяснение на ягодите.

„Ъъъъъ, ягоди“ е израз, който ползвахме помежду си с един приятел, но аз се постарах да стане обект на по-широко достояние из кръга ми на познати.

Та значи всичко е от един виц.

Прибира се една малка вещичка (не съм много сигурна че така се казва на малолетните вещици, ама нейсе) вкъщи след училище и пита баба си:

-Бабо, бабо, какво има за обяд?

-Лайна (извинете за грубия изказ, вица го изисква) с ягоди. – отвръща старата вещица, почесвайки се замислено под островърхата шапка.

-Ъъъъъ, ягоди – с отвращение отговаря вещичката.

Та значи, с този приятел когато искаме да си кажем че нещо не ни харесва само се споглеждаме и си казваме – ягоди.

Някой да не разбере погрешно.Аз много обичам да ям ягоди, да виждам ягоди, да усещам аромата на ягоди.

Ама тия ягоди са синоним на това, което ме отвращава в нещата наоколо.Не че ги мразя тези неща, просто подхождам към тях с лека ирония и пренебрежение. Това са неща, които не са и (надявам се) никога няма да бъдат част от моя свят.

А пластмасата идва точно тук.Вървейки по улиците на София, все повече имам чувството че срещам не хора, а пластмасови кукли. Особено момичетата. Натруфени с парцалки (според възможностите от „Витошка“ или от „Илиянци“), с изкуствен тен (е, от солариум естествено), с голеееми очила (които крият ужасяващо празните им погледи.Офф топик тук – тези погледи ме убиват, ама това е тема за цял друг пост).

Нямам нищо против да изглеждат страхотно. Даже бих се радвала всички да изглеждат страхотно и да са щастливи с това. Но ако всички изглеждат пластмасово страхотно…ако в разстояние на 10 метра срещна три момчета с „метро-сексуална външност“, облечени стил а’ла Руши …ако не мога да различа девойките от градския транспорт от манекените по билбордовете на Версаче…нещо нередно има според мен.

Някак си не мога да се избавя от усещането, че това са си манекени, които си живеят в техния пластмасов свят. Те не се потят (дори при 40 градуса температура), нямат излишни килограми и окосмяване, нямат проблеми.

Някак си предпочитам да срещам хора, които въпреки всичките си услия да се поддържат в приятен за околните вид, понякога имат лош дъх, забравят да се срешат, нямат пари, болни са от грип и какво ли не

( разбира се без да достигаме натуралистични крайности като окосмените гърди на Бай Ганьо:) )
Хора от плът и кръв.  Не пластмаса.

Тези-пластмасовите, като ги видя, вече  се обръщам на другата страна и си казвам наум (а понякога и на глас) „Ъъъъъ ягоди„. И вътрешно тържествувам,че не съм като тях.

Блогът си е като една малка градинка.Трябва да се грижиш за него.Да го поливаш и да го пазиш от гъсениците. Като Малкия Принц пази неговата Роза.

Досега бях немарлива малко с блоговете.Имам регистрации на няколко места.Но там някак не се чувствам като у дома си. Няма атмосфера.Като в местата в реалния свят трябва да има атмосфера, така и тук, виртуално, някак си трябва да знаеш че си попаднал на точното място.

Аз все още не знам…надявам се да разбера:)

Радвам се че ще пиша на български.Другия ми блог е на английски, заради хората от АИЕСЕК – много познати от целия свят и т.н. Някак си се чувствах задължена да е на английски…

Тук не е така. Не искам да бъде.

И, ще бъда наистина внимателна към нещата, които пост-вам…давам си тържествено обещание с ръка на сърцето:)

„Стоп.Край“

Само за днес