Мда, много съвпадения станаха тези дни, чак не знам какво да си мисля. Не, не – не съм се побъркала, нито мисля,че ставам за екстрасенс (мамо, успокой се 🙂 ) Просто…ето какво се случи.

Бяхме на гости у семейни приятели, чиято дъщеря е на 16 години – тоест с 9 години по-малка от мен. Оказа се, че когато аз съм била на 16 (а тя на 7 съответно) съм и направила нещо като картичка – буквар и тя още го пази.

Стана ми толкова хубаво – не защото беше нещо особено – доста наивно изписано „Буквар“ на предната корица а на задната пише Брой: единствен ; Цена: безценен. Целият е украсен с разни лепенки и изрязани от тук-таме картинки с анимационни герои (е, тогава още Photoshop-а не беше на мода). Доста сантиментално.

Но това, което наистина ме стопли, беше стихотворението, което бях написала като пожелание. Опитвам се да си го припомня, да го намеря в нета и да го сложа тук.

Засега само знам че е от Пенчо Славейков и се дават заръки от рода на „иди сред мъдри, но остани …“ ( това ми се е загнездило в главата, възможно е да няма нищо общо). Ще се постарая да го намеря колкото се може по-скоро.

А днес, минавайки по „Оборище“ видях празния двор на едно училище и ме лъхна такъв зловещ хлад. Не знам какво е в сърцата на учители, родители и ученици. Мога само да предполагам – наред с цялата суетня, яд (за родителите), радост(за учениците), на всички им е чоглаво сигурно. На мен също, защото училището вече явно не е онова светло и изпълнено с любопитни хора и неща място, което съм запазила в спомените си…

* Добавено на 29.09.

Благодарение на water fairy имам  текста на стихчето, което се оказа че е на Петко, а не на Пенчо Славейков (дано класната ми никога не научи как съм се объркала 🙂 )

Ето го:

МОЙ ЧОВЕК (П.Р.Славейков)

Иди между криви
и остани прав;

иди между болни
и остани здрав;

живей между стари
и остани млад;

влез между отчайни,
стой в надежда рад;

иди между блудни,
не погазвай срам;

иди у тъмница,
живей като в храм;

ходи по чужбина,
но оставай свой;

От известно време насам ми е едно такова много странно. Усещам,че нещо ще се случи, нямам идея какво, но онова дето му викат „шесто чувство“ ми го шепне в ухото и ме кара да се смея, да подскачам и да дрънкам още повече глупости от обикновено.

А трябва да кажа, че винаги съм вярвала на интуицията си. Така например при първа среща с хора – ако някой се опитва да ме излъже, да се прикрие или представи за не такъв какъвто е – почти винаги усещам…Когато взимам решения след като го премисля добре, обикновено последната инстанция е „онова чувство под лъжичката“ – ако не ми пари, значи – go for it…иначе не мога да продължа с цялото си същество.

Но всъщност си мислех за съвпаденията…

Вчера Асето ми дава книга, която си е купила преди близо година – В книгата се разказва за човек, върху когото едва не пада сграда и той осъзнава, че това е знак от съдбата и променя живота си из основи – Няколко дни след като си купила книгата, падна сградата на „Алабин“, откъдето тя минава толкова често – Тя се сеща да ми донесе тази книга именно вчера, на 18ти септември – Преди да ми я донесе я отваря и се зачита в нея и с изненада установява,че действието в нея започва точно на 18ти септември – Аз започвам да чета книгата, където пише как някакъв човек си купува писателски пособия, сред които и една много красива испанска тетрадка – Прочитам това и си мисля колко обичам хубавите хартии, тетрадки, листи, писалки… И дали пишейки в блог не губя част от очарованието на това писане –  И днес попадам случайно в един блог в който момичето пише че именно вчера, когато аз си мислех колко съм луда да обичам толкова много хартията и тя си е помислила същото!

Извод: Нещо става! Нямам търпение да разбера какво 🙂 

Днес в този прекрасен есенен ден нашата любима столица отново има празник.

Проблемите отново са си същите, без особен шанс да бъдат решени в близките 30 години. Пак прескачам кучешки изненадки, пак се провирам между спрени автомобили или притичвам виновно пред някой каращ с бясна скорост джип с тъмни стъкла. Отново се клатя в раздрънкани и мръсни автобуси, пътувам минимум 30 минути в който и да е час на деня и в която и да е посока и слушам дивата чалга или каруцарските псувни на някой немит-незнайно-откога таксиджия с големи претенции. Продължавам да срещам намусени и агресивни хора, готови да ми скочат на бой само защото са станали с грешния крак от леглото.Задушавам се от претенции, изгорели газове и бетонни стени. Стряскам се и насън от образа на тъмния рицар на доброто ББ (или The one whose name must not be told ако обичате).

Обаче, като се замисли човек – в крайна сметка във всеки голям град е така. Е, верно в София е по-лошо, отколкото в Амстердам например, но пък е по-добре от Ню Делхи. Но и това е въпрос на субективно възприятие.

Затова реших да се замисля кое ми харесва в този град …може да е малко, но пък си го има, и го няма никъде другаде 🙂

Харесва ми сутрин да чувам камбаните на Александър Невски и да виждам златните кубета от прозореца си. Всеки път са различни, но винаги носят едно и също топло чувство – че съм си у дома. Обичам и денят ми да завършва с камбанния звън, разнесъл се над покривите…

Обичам „Шишман“ – със всички дупки, неравности, плюещи плочки, неправилно паркирани коли, блъскащи се в мен хора. С магазинчето за сладки срещу Руското училище. Със зарзаватчийницата, където моята приятелка продавачката винаги ми подава плодовете с усмивка ( и за миг успявам да забравя колко са скъпи). С магиите на „Дар за горене“ , с жълто-синьото на „Мачу Пикчу“. С „Билкова“ и „Медитерани“. Когато е огрян от късното следобедно слънце или в сумрака, когато първите нощни птици вече се събират на по бира. Ако има някое място, където наистина се чувствам „аз“ , това е „Шишман“. Не знам дали е съдба, но откакто съм в София – и двете ми работи са на раздстояние 100 метра от тази вълшебна уличка.

Обичам малкото останали градинки. Особено тази пред Народния, градинката до Народното събрание и „Кристал“.

Хубави са и старите къщи с малките скътани дворчета, където не знаеш какво може да откриеш…

Харесвам графитите – това, че някой се старае да развесели и направи цветен сивия град 🙂

Обичам площада пред НДК и Моста на влюбените. Винаги има толкова много слънчеви хора.

Обичам и да правя night window shopping по „Витошка“. И „Славейков“ обичам.

Като се замисля – София не е чак толкова ужасна…просто когато ни писне е добре да сменяме малко гледната точка. И да се усмихваме. така градът определено ще е по-приветлив 🙂

Търся мъж.

Основно изискване – да е старомоден.

Не за друго, ами защото  следния разговор с един колега ме наведе на мисълта, че сред днешните мъже да си грубиян и простак е на мода.

Аз (замечтано и леко иронично): Ех, друго си е колега да те покани на обяд, да се държи като кавалер…

Колегата (сериозно): Ти пък кавалер ли търсиш? Ми да се беше родила преди 60-тина години…

Скоро след това един младеж ми отвори вратата (или не, по-точно аз си помислих, че я отваря на мен) и после ме помете. Дам, какво ли щеше да е преди 60 години 😉