Тъкмо изгледах Fracture.

Във филма има един монолог, където се казва, че всички  винаги чакаме нещо.

Да свърши. Да започне. Да се случи. Да не се случи.

Чакаме напрегнато. Настръхнали. Чакаме със страх. Чакаме с надежда.

Всъщност от цялото това чакане не ни остава време да живеем тук и сега.

Тъкмо ни се случи нещо красиво. Неповторимо и мимолетно.

А ние вече си мислим как ще разкажем за това на приятелите си…

Но именно в тези мигове на случване се измъкваме от чакалнята на живота.

Нямате ли чувството, че тогава времето просто няма значение?

Мда. Поради големия „зрителски интерес“ (хихи) и то главно от дамите, няма как да не се отвори дума за мъжките тела.

Тук обаче ще бъда прекалено лаконична и ще кажа само…

Обичам мъже с дълги изящни пръсти.

Според един тест, който си правих излезе,че си падам по мъже с по-женствени черти на лицето. Мда…то не че и голяма част от мъжествено изглеждащите не са женчовци, ама айде

И особено важен момент е хубавия задник ( жените знаят защо )

А пък не мога да понасям

косми в твърде големи количества(бля)

изскубани вежди (метросексуалната вълна умря преди години – поправете ме ако греш)

и мъже със женска структура ( широк ханш и тесни рамене).

Това е, което се сещам. Без лоши чувства

Както Слави вече писа – Цариградско е много по-прекрасно когато по него не летят коли със 120 км/ч и няма километрични задръствания

Днес имах щастието да се разходя и определно ми хареса.

Беше толкова тихо – все едно е неделя следобед в някакъв напълно опустял отпускарски град.

Беше горещо и миришеше на асфалт – никога не съм си мислела че може да ми харесва тази миризма

Някакви хора си крачеха пеша просто – връщаха се от пазаруване или отиваха някъде по работа. Един младеж седеше с колелото си на края на Борисовата и чак не можеше да повярва, че това се случва

После имах работа в Дирекция „Архитектура и градоустройство“ и случайно срещнах главния архитект – Диков и му подхвърлих идея да оставят „Цариградско“ пешеходна зона.

Той е навит човека, каза, че така щял да се реши проблема със задръстванията по „Орлов мост“.

Така че, може би тук е мястото и времето да издигна един лозУнг а именно:

Цариградско – пешеходна зона!

За един по-красив свят 🙂

Напоследък все по-ясно осъзнавам ползата от това че работих за без пари и се занимавах с на пръв поглед странни за колегите ми в университета неща цели 4 години. Просто дори нищо друго да не съм научила, поне съм придобила някакви трудови навици и нагласа към живота и работата. Научила съм се аз да съм активната страна, да питам, да искам да разбера правилно точно какво се иска от мен, да давам обратна връзка, да търся изходи от безизходни ситуации и да не мрънкам много когато се налага да се стегна и да работя.

Затова и не разбирам как някои може да разсъждава в стил „все още уча, затова няма кво да си давам зор да бачкам“ и „абе аз да го свърша пък после ще видим дали точно това е трябвало да свърша“.

И другото – винаги са ми обяснявали, че мотивацията е вътрешна и ако тя липсва много трудно можеш да накараш някого да работи с желание. Страхувам се,че моята мотивация е тясно свързана с ценностната система на компанията. И май твърде рядко бих намерила ценностна система, която отговаря на моята. Тогава – какво остава – да работя заради чувството си за дълг, а истински да влагам себе си само в нещата, които обичам?