Ако се чудите как да прекарате няколко часа в пролетна слънчева съботна сутрин…

Предложението е:

Чаша хубаво капучино, кроасан, Ибрахим Ферер и Капитал Light в градинката до Парламента*.

La vita e bella…:)

* Light-а може да се замени и с книжка…а градинката може да е всяка друга градинка, където концентрацията на улични кучета и тихи ( и не чак толкова тихи) луди е минимална (предупрежвавам – градинката на „Св. Седмочисленици“ НЕ е добра идея в този случай) 

В последно време София ми изглежда много чужда и негостоприемна. А когато дойдох, бях толкова очарована от малките тесни улички по центъра. Не че сега не съм. Но грозното някак агресивно настъпва и застрашава да погълне представата, която си съзададох за този град и с която предпочитам да живея.

Колите …са навсякъде. Преди като че ли ги нямаше толкова. Сега направо се чудя как да вървя – на ръце ли – за да стигна до работа. Не дай Боже някъде по-далече! И тези моторизираните типове стават от ден на ден по нагли, скоро очаквам и по входовете да започнат да паркират. Мисля с ентусиазъм да се включа в лепенето на стикери по автомобилите, заели цялото пространство!

Писна ми и от милите улични кученца. Пред нашия блок има (само) три и аз всяка вечер се моля да са вечеряли като се прибирам. Онзи ден имах неблагоразумието да вървя пеш по бул. „Сливница“ и две „симпатични“ помиярчета с ръст на теле ме проследиха почти през целия ми път. Омръзна ми да се оглеждам и ослушвам постоянно. Да дойдат виетнамците, а? 🙂

И последно – мръсотията! Не, не глобалния проблем с боклука (може би единствения, с който засега СуперБойко не успява да се справи). А проблема с това, че всеки мърси общата „кочинка“ , хвърляйки фасове, хартии, торбички и т.н. Днес чух по БТВ че започвало пролетно почистване на София, което щяло да продължи до 22ри април.Много хубаво, дори бих се включила. Но едно почистване не прави чиста София.

Толкова ни са изкривени съзнанията в това отношение, че когато веднъж видях едно семейство да излиза с 5 годишното си хлапе за да направи уборка зад блока бях изненадана. Учудена дори…

И без малко да забравя – строежите. Имам чувството че се строи за да се настанят в тези апартаменти не хората, а постоянно увеличаващите се коли.

Тъжна работа и не виждам скоро оправия…

Когато станах сутринта и излязох за работа улиците ми се сториха изненадващо спокойни за петък. Разбрах какво става едва когато стигнах до градинката на Народно събрание и видях полицията и пожълтелия от таксита площад. Тролеите -спрели. Хората – крачат пеша и си проклинат наум. Тайничко се зарадвах че не ми се налага да пътувам днес и си помислих че всичко ще свърши бърз- бързо.

Но, не би.

Оказа се проблемът е дълбок – социален, политически, па дори и народопсихологически. И цял ден това дъвчем…

Гледах снимки от протеста. Лицата на тези хора бяха озлобени и диви . Те искаха да протестират, не само защото техен колега беше убит, но и защото имат нужда да излеят някъде събралата се агресия. И от това цялото събитие придобива грозния привкус на неовладяна стихия.

Шествието за медиците в Либия в сравнение с протеста на шофьорите си беше направо мирна разходка…

От цялата работа осъзнах няколко неща:

Първо: Че не можем да протестираме цивилизовано, така че хем да постигнем исканията си, но без да блокираме напълно функционирането на системата. Или пък можем, но не искаме.

Второ: Всичко е толкова пошло в тази страна, че популизмът тържествува. А именно той е формата на манипулация, която най-много мразя 😦

Трето: Страхувам се от бeзумните тълпи. Страхът на буржоата, който се бои да не бъде развален подредения му свят. Този страх ме кара да се ужасявам от себе си.

И все пак – в цялата тази картинка на хаос и агресия имаше нещо безмерно хубаво.

Хората, като не можеха да си ползват колите и градския транспорт, ходеха пеша. Разходиха се. Не се блъскаха. Имаше въздух. На светофарите на Военния клуб се пресичаше и на червено. 🙂 Скейтърите и велосипедистите се радваха на неочаквания подарък – пусти открай- докрай булеварди – само за тях. Аз също се радвах с тях 🙂

 А въздухът сякаш не мърдаше, а бе сгъстен и нажежен до червено. Може би така е при всички размирици, така е в мига преди да се взриви напрежението.

Връщането към нормалния ритъм бе странно и приятно. Като да вкусиш София за първи път. Май все пак в протестите има нещо хубаво… 

Днес, докато пътувахме за откриването на „Холидей Ин“ в Бизнес парка попаднахме на горяща маршрутка на „Цариградско шосе“. Избухна малко преди да се приближим, а аз през цялото време се надявах да не е маршрутка, а просто бус, защото само при мисълта че може да е пълна с хора, които да се опекат живи ми призля…

Слава Богу, някак си се бяха измъкнали от адската машина.

Това което ми направи впечатление – освен редовния брой сеирджии, които не само зяпаха, но и искрено се забавляваха (както при падналата сграда на „Алабин“ преди няколко месеца“), беше,че пожарната действаше доста мудно. Първата кола се мота над 5 минути след като спря, докато най-накрая пуснаха струя вода и изгасиха пожара. В един момент суетенето изглеждаше толкова голямо, че си помислих дори че цистерната е празна:(. Втората пожарна кола пък изобщо не беше се добрала до мястото когато изгасиха огъня.

Със сигурност не упреквам никого – не винаги е възможно да се реагира максимално бързо. Просто си пожелах наум да не ми се налага да проверявам доколко забавянето е „инцидентно“ и доколко – практика.