Безкрайно бях шокирана от случилото се на 11-ти септември 2001.

И все пак не разбирам защо е цялата тази истерия – колчем датата наближи и се почват едни изказвания, едни декларации, изведнъж отнякъде се появява супер секретен запис на Осама (или според речбика на „Стандарт“ – Усама) Бин Ладен, където той жизнерадостно обяснява как ще „им свеи маслото на всички“ и ще ги „нападне отпред, отзад и отвсякъде“.  После Буш-менът се появява в ефир и с присъщото си обаяние (не знам как не заспиват докато го слушат тез американци) успокоява нацията, че той „Осама само така си говори, щото просто го е яд, че не може да ни направи нищо, щото ние сме най-велики на света, пък (троп с крак)“.

Следват анализи и прогнози от разни известни и не толкова известни политолози, социолози, психолози и други -лози за това „дали светът е по-сигурен сега“, „какво ще направи Осама и къде, кога и как точно ще го направи“. Накрая неминуемо се стига и до показване на мускули – примерно – показна акция на български барети срещу евентуална терористична атака (прилича на треторазреден екшън с малък бюджет за спец-ефекти) по БТВ.

Чудя се – кому ли е нужно това! Хубаво е такива събития да се помнят и да се знаят, но не е ли по-добре да се насочи мисленето ни към въпроса – що ще бате Джорджи в Ирак ( и изобщо на разни други места, дет не му е работа да си пъха гагата) и дали да си играеш на война е толкова безобидно, колкото изглежда.

Колкото до това дали светът е станал по-сигурен -ми не, не е. И не мисля,че терористите биха чакали да станеследващия 11-ти септември, ако наистина са решили да направят нещо.

Гледах наскоро някакво филмче по образователните канали. За Парис Хилтън.

Да, същата Парис, наследничката на хотелската империя, онази със секс-видеото, извесната най-вече с това, че е известна и с факта, че от скука влезе в затвора (какво ли не правят хората, само за да привлекат вниманието на медиите 😉 ).  Същата неприлично красива и още по-неприлично богата руса, дългокрака и перфектна Парис.

Мдам. Дотук добре, само да не се опитваха през цялото време да внушат, че въпросната девойка е нещо повече от кукличка. Ма то бяха едни изказвания – от баща и – как от малка била отговорна, как той не и давал пари, а тя сама се издържала, от сестра и – как всички си мислели,че тя само харчи пари, а тя всъщност  сама си ги печелела.От самата Парис – как тя непрестанно работела – я над линия модни парцалки, я над албум (кой я е чувал да пее, аз мисля, че кварталните котки мяукат по-силно 😉 ). Изобщо – видите ли – тя си е освен красива и богата е умна,талантлива и особено работлива (ам, лесно е да си работлив ако дядо ти ти е оставил толкова пари…предполагам)

Съжалявам, обаче като я погледна, изобщо не ми лъха ни на особен ум, ни на някакви специални таланти. Предпочитам да си я възприемам такава, каквато изглежда на пръв поглед – умерено тъпа парти-гърла, която с цялото си същество приканва към консумация.

Paris, please, бъди каквато си – а именно руса, красива и неприлично богата. И да се стараеш – едва ли някой ще те възприеме като интелектуалка 😉 Затова – по добре недей…

По примера на Вера и няколко дни след Световния блогоден и аз реших да сложа тук някои интересни за мен блогове.

Ето ги и тях:

A sort of fairytale  – повечко снимки, отколкото писанки. Много хубави при все това 🙂

Funky colours – още един по-скоро визуален отколкото описателен блог на един малдеж от Бургас

Зелената вещичка, тип „Фея“  – с това момиче се запознах на едно интервю за работа, после случайно намерих блога и в нета. Светът е малък, ама съвсем наистина.

Свърталището за чорапи  – увлекателно:) Спечели ме с една статия за моловете (ех тези професионални изкривявания…)

Галерия на усмивките – в момента бих го описала като „приключенията на едно дребосъче на американска земя“

Такива ми ти работи…и още има, ама айде на порции, да не присяда 🙂

Случвало ли ви се е някога да се намирате на ръба на собственото си съзнание. Да знаете къде сте, но да не сте там.  Много странно, но хубаво и доста креативно според мен състояние. Някак си успяваш да се отделиш от конкретностите на материалното и да осъзнаеш неща, които колкото и да са очевидни, остават скрити зад дребните ежедневки.Вчера докато седях, гледах морето и слушах Chambao видях…

Тя седи на дървена пейка в Морската градина. Облечена в черна рокля с триъгълно деколте, стил “Мерлин Монро”. С наниз червени топчета на врата и ромбоидни сребристи обеци. Гледа морето, поглъща го жадно с очи, сякаш иска да се разтвори в него. Облеклото и странно контрастира с лежерните шарени дрехи на туристите, които се щракат с фотоапарати и телефони наоколо. Усмивка. Друга усмивка…Може би затова я гледат странно. Седи и гледа отнесено хоризонта, с дебела книга в ръка. Та кой ти чете книги на морето. То е за “Блясък” , “Космо” и други жълти издания. Мисли, може би за хиляди неща. За бъдещето. За миналото. За ролята си…за това как я виждат хората отвън. За това,че може би само и единствено тя знае каква е отвътре. Дали наистина е това което е, или всичко е някаква представа, насадена от книгите.Образ, който не съществува.Коя е тя?

Отговорът се разми в очертанията на подсъзнанието ми. Някой ме търсеше по мобилния…