Не следя отблизо учителската стачка, признавам си. Но днес тя буквално си навлезе в живота ми, случи се по улиците и местата, през които минавам всеки ден за да ида на работа. Огради ме с шумовете и лицата си. Преобърна ми спокойствието и ми зададе много въпроси. Стомаха ми се сви на топка от яд, че всичко в тази държава се решава по този начин – с извиване на ръце, после от мъка за  тези хора, които просто явно вече не издъжат беднотията да ги стиска за гушите. Оди обяснявай на гладния, че в бюджета няма достатъчно пари за увеличение на заплатата му и че трябва да се мисли „дългосрочно“, когато единствената му мисъл е как да се справи с утрешния ден.

Колкото повече си блъскам главата да реша дали подкрепям или не учителите, толкова повече се оплитам. Уважавам правата им да получават достойно заплащане, но не подкрепям начина, по който си го искат (знам, отчаяни са и сигурно някой се възползва от това). Но не мога да се отърва от усещането,  че освен жертви на безумните промени в образователната система, една голяма част от тези хора са и просто занаятчии, които гледат нормата, а не качеството на произведеното (да, знам,че качеството на изходния материал също е важно, но все пак…). Майка ми казваше, че едно време който не бъдел приет да следва друго, отивал да учи за даскал, та заради това толкова малко хора си обичали работата.  Аз, Слава Богу, все на свестни учители съм попадала, но май не за всички от тях това беше призвание.  Очевидно, когато не влизаш в класната стая само да си изпееш урока а и да научиш тълпата отегчени тийнове на някаква човещина, би трябвало да получаваш съответното финансово поощрение. Кой обаче може да каже кой е учител по призвание и кой-просто по професия?

Нещата се въртят в омагьосан кръг, от който аз лично не мога да видя изхода – учителите стачкуват – родителите (особено работещите) се чудят какво да си правят децата – децата продължават да не получават добро образование – децата порастват и отиват напълно неподготвени на пазара на труда…и т.н. и т.н. и т.н.

Наистина явно наша българска черта е да оставяме важните неща за последния момент. Дано поне тази учителска стачка промени нещо повече от размера на заплатите…

Седя си, гледам колко е мрачно и сиво навън и просто няма как да не пост-на един стих от любимия ми Атанас Далчев. И чакам с нетърпение Неделната поезия с Йлойшъс…

ДЪЖД

Някой с шепи пшенични зърна хвърля шумно на покрива,
изгладнели петли се нахвърлят и лудо кълват:
по мъхнатите криви стрехи и по тъмните дворове
бие шумно и трака, разсипан във мрака, дъждът.

Падат тежки зърна и поникват от тях дълги класове
от земята дори до високото сиво небе
и сред тях като дяволски гибелни гъби израстват
много черни чадъри над локви от мръсна вода.

Цяла нощ трака лудо разсипан дъждът по стрехите
и кълват цяла нощ тези зли ненаситни петли,
а на утрото ето го слънцето пак пред вратите ни
като жълт и голям с изкълвани зърна слънчоглед.

Топли капки се стичат по бузите

Дали от душа или от очите  ми?

Търпението ми изтече в сифона.

Мда, много съвпадения станаха тези дни, чак не знам какво да си мисля. Не, не – не съм се побъркала, нито мисля,че ставам за екстрасенс (мамо, успокой се 🙂 ) Просто…ето какво се случи.

Бяхме на гости у семейни приятели, чиято дъщеря е на 16 години – тоест с 9 години по-малка от мен. Оказа се, че когато аз съм била на 16 (а тя на 7 съответно) съм и направила нещо като картичка – буквар и тя още го пази.

Стана ми толкова хубаво – не защото беше нещо особено – доста наивно изписано „Буквар“ на предната корица а на задната пише Брой: единствен ; Цена: безценен. Целият е украсен с разни лепенки и изрязани от тук-таме картинки с анимационни герои (е, тогава още Photoshop-а не беше на мода). Доста сантиментално.

Но това, което наистина ме стопли, беше стихотворението, което бях написала като пожелание. Опитвам се да си го припомня, да го намеря в нета и да го сложа тук.

Засега само знам че е от Пенчо Славейков и се дават заръки от рода на „иди сред мъдри, но остани …“ ( това ми се е загнездило в главата, възможно е да няма нищо общо). Ще се постарая да го намеря колкото се може по-скоро.

А днес, минавайки по „Оборище“ видях празния двор на едно училище и ме лъхна такъв зловещ хлад. Не знам какво е в сърцата на учители, родители и ученици. Мога само да предполагам – наред с цялата суетня, яд (за родителите), радост(за учениците), на всички им е чоглаво сигурно. На мен също, защото училището вече явно не е онова светло и изпълнено с любопитни хора и неща място, което съм запазила в спомените си…

* Добавено на 29.09.

Благодарение на water fairy имам  текста на стихчето, което се оказа че е на Петко, а не на Пенчо Славейков (дано класната ми никога не научи как съм се объркала 🙂 )

Ето го:

МОЙ ЧОВЕК (П.Р.Славейков)

Иди между криви
и остани прав;

иди между болни
и остани здрав;

живей между стари
и остани млад;

влез между отчайни,
стой в надежда рад;

иди между блудни,
не погазвай срам;

иди у тъмница,
живей като в храм;

ходи по чужбина,
но оставай свой;