Винаги досега съм си мислела, че важните неща в живота ми се случват ей така, сами се разплитат и подреждат.

Така се получи със следването ми – мислех,че ще уча в София, за една вечер реших и отидох да се запиша във Варна. После, когато трябваше да дойда в София го реших за един уикенд.

Обикновено упражнението е – сядам и си разделям листа на две – за/против. Задавам си въпроси. Питам хората (даже ми се смеят че съм правела твърде големи проучвания – ми кво пък, искам да знам). Но в крайна сметка – накрая се вслушвам в това, което ми казва интуицията.

Така направих и днес. Трябваше да взема важно решение свързано с работата. По едно време ми стана зле – толкова много се бях забила да го мисля. А той отговорът бил лесен. Сега ми е по-леко.

Дано не забравя защо реших това. Ето това е върешната мотивация

Напоследък все по-ясно осъзнавам ползата от това че работих за без пари и се занимавах с на пръв поглед странни за колегите ми в университета неща цели 4 години. Просто дори нищо друго да не съм научила, поне съм придобила някакви трудови навици и нагласа към живота и работата. Научила съм се аз да съм активната страна, да питам, да искам да разбера правилно точно какво се иска от мен, да давам обратна връзка, да търся изходи от безизходни ситуации и да не мрънкам много когато се налага да се стегна и да работя.

Затова и не разбирам как някои може да разсъждава в стил „все още уча, затова няма кво да си давам зор да бачкам“ и „абе аз да го свърша пък после ще видим дали точно това е трябвало да свърша“.

И другото – винаги са ми обяснявали, че мотивацията е вътрешна и ако тя липсва много трудно можеш да накараш някого да работи с желание. Страхувам се,че моята мотивация е тясно свързана с ценностната система на компанията. И май твърде рядко бих намерила ценностна система, която отговаря на моята. Тогава – какво остава – да работя заради чувството си за дълг, а истински да влагам себе си само в нещата, които обичам?

Какво е истинското приятелство и има ли място цинизмът в него?

По принцип обичам животните. Кучетата в това число.

Представям си някой ден да имам хубаво куче и да се грижа за него. Мразя когато някой каже, че кучетата били по-глупави от котките и прочие.  Просто са по-различни.

Защо тогава, без да съм агресивна и без да мразя по някакъв начин кучетата, винаги когато видя едно от онези дребни , слабогърчави същества, които също се причисляват към кучешкия род (тип пинчери) изпитвам ужасен порив на неоправдана агресия? Истината е че ужасно много ме е страх да не ги настъпя, защото са толкова малки. И освен това ме нервят ужасно, защото явно повечето от тях искат да компенсират дребния си ръст със злобен лай. Та – за да няма инциденти, просто гледам да ги избягвам животинките…иначе просто като се приближа и си представям как ги ритвам като футболна топка (ох…ужасно звучи, знам, работя по въпроса …)