Винаги се радвам на шоколадови яйца (може би защото когато бях малка, нямаше такъв избор).

Днес майка ми ме изненада с школоладово яйце, обаче специално. Руски Kinder surprise. Трябва да призная, че шоколадът на яйцето не струваше (което е странно, като се има предвид какви невероятни „конфети“ правят руските шоколадови фабрики). Обаче играчката наистина ме накара да се засмея и ме върна за няколко минутки в детството.

Заекът и вълкът от „Ну, погоди!“ изскочиха oт яйцето и ми припомниха как обичах да гледам този „мултфилм“ (защото май нямаше много други).

Хитрата идея да направят тази серия играчки принадлежи на бонбонената фабрика „Ландрин“. На страницата им може да се види цялата колекция с зайчето и вълка. Има и доста други серии, сред които и „Вини Пух“ – малко по-комерсиалната, по-руска и по-истинска серия с Мечо Пух.

Тъй като за съжаление не мога да споделя шоколада от яйцето, черпя с епизода, в който участват моите две фигурки от колекцията. Да ви е сладко! 🙂

„Наздраве“  на унгарски е невъзможно дълга дума, която бих могла да запомня само след седмици усилена тренировка. Щом единият от екскурзоводите ни, който е женен от 28 години за унгарка не я знае тази дума, аз къде ли се слагам впрочем…Но съкратеният вариант звучи нещо като „егеш егедре“ (някой който разбира да ме поправи, моля) . Това бе и комай единствената дума, която научих от този невероятен език.

Думата ми е за хапването и пийването в братска Унгария.

По време на екскурзията успях да опитам прословутия гулаш под формата на супа. Аз дето не обичам супички започвам все повече да се зарибявам. А тази си беше съвсем прилична – със зеленчици и малко месео. Само дето супа за вечеря мъничко странно, но нейсе.

Като цяло впечатленията ми са от два ресторанта. Първият – Fatal се намира на главната търговска улица „Ваци“. Открихме го случайно и впоследствие се оказа, че  е един от най-добрите в града. Това, което ни потресе беше размера на порциите – тук на такава порция биха сложили етикета „плато за двама“ 🙂 А на едни хора на съседната маса им носеха такива купи със сладолед, че чак свят ни се зави.  Цените, макар и по-височки от българските, ми се сториха нормални – за около 3000 форинта (1 евро= 250 форинта) се нахранихме доста добре.

Другото място беше Borkatakomba – известен ресторант изба с няколко километра подземни тунели. Беше наистина впечатляващо – огромна колекция от най-различни вина и доста интересно аранжиран интериор. Наливаха виното по доста атрактивен начин – „виночерпецът“ притиска с пръст долната част на нещо като голяма колба, обърната надолу и се цели в чашите. За съжаление, ястията от менюто не бяха особено впечатляващи, като изключим гулаша.

От това, което опитах си мисля, че унгарската кухня не е никак зле. А хлебчетата им са наистина страхотни 🙂

Що се отнася до пиенето… И там се представят доста успешно. Не успях да опитам от прословутото Токайско вино, но това, което пихме в Borkatakomba беше доста добро 🙂 А макар да не пия ракия, palinka-та, която ни поднесоха доста ме вдъхнови (беше кайсиева).  Е, опитвала съм и гаднички неща, като прословутия Unicum -нещо средно между горчивка и сироп за кашлица. Що се отнася до кафето – Будапеща се слави като град с големи традиции в кафе-пиенето. Наистина опитахме невероятно капучино в едно кръчме. Но пък явно кафе-културата не беше достигнала до нашия хотел, където това, което бяха нарекли кафе бе някаква отчаяна смесица от инка, нескафе и други псевдо материали.

Който иска да добие визуална представа за пътeшествието – моля да погледне ето тук 🙂

Да, колкото и да ми е тъжно, дори най-хубавите неща имат край. В случая трите дни на моята екскурзия до Будапеща отлетяха бързичко и ей ме на – пак на пишущия фронт.Тъй като не обичам дългите постове, ще разделя впечатленията си от пътуването в няколко части.

Малко е пресиленко да се каже, че видях Будапеща. Първо, защото от трите дни бях само един там и второ, защото определено останаха много неща за гледане 🙂 Освен столицата отидохме и до Вишеград, Естергом (където имахме официално посещение в местния Окръжен съд) и малкото градче Сент Ендре (прилича на Несебър или Търново – същите калдъръмени улички и  дюкянчета със занаятчийски стоки).

Будапеща ми допадна с това, че има много пространство – нещо, което липсва на София. Харесвам градове в близост до водни басейни а Будапеща с тези мостове и синия (по едно време заради ниските температури си беше сив даже) Дунав е направо приказка. А там имат и есен – навсякъде из множеството паркове и градини дърветата са обагрени в жълто и оранжево и това прави града още по-колоритен. Невероятна гледка към града се разкрива от Рибарските кули(които не знам защо ужасно ми напомняха на Червената крепост в Индия)  и от Цитаделата (за съжаление вятъра беше режещ и не можах да и се насладя достатъчно дълго). Много ми се искаше да се разхождам по улиците както из Краков, да влизам тук там, да се загубя и после пак да се намеря, но нямаше много време (нали знаете как са организираните екскурзии – погледни наляво, погледни надясно, всички под строй отиваме еди-къде си:) ) . Разхождахме се основно по главната търговска улица „Ваци“, където естествено беше пълно с кафенета, магазини за сувенири и ресторантчета. Австрийския ред и чистота си личат навсякъде.

Много ми хареса районът около двореца на Мария Терезия – макар да няма особено голяма градина, поне е място, където можеш на спокойствие да се разхождаш, да почетеш и да се попечеш на есенното слънце. Не пропуснахме и корабчето по Дунава под звуците на виенски валсове…Наистина прекрасно 🙂 И през нощта си е истинска феерия…Мостовете и основните забележителности са осветени много красиво, но доколкото разбрах светлините на всички ключови места се пускат само на националния празник, защото иначе им излиза много скъпо …

Хареса ми и това, че имат 3 метро-линии на три различни нива (метрото в Будапеща е най-старото в континентална Европа), макар да не се възползвах от услугите на този вид транспорт. Въпреки това имаше някакви безумни задръствания, а и имах чувството че навигационната система на автобуса се гаври с нас и се въртим в кръг 😦

Като че ли няма и такова бясно строителство като при нас…или поне аз не видях много строежи в центъра. Иначе сградите са поддържани, макар да имаше и някои които си бяха откровено запуснати.  Велосипедните алеи, с които ми беше трудно да свикна в Краков – и тук са на почит:) Няма нужда да споменавам, че като стъпи човек на пешеходна пътека шофьорите любезно го изчакват да мине (при нас мисля,че подтичването пред коли при пресичане е нещо като национален спорт).

Странно за мен беше, че макар Будапеща да е доста скъпо, в някои крайни квартали, цените на жилищата са по-поносими от тези в София (800 евро/кв.м.) . Най-интересното е, че почти няма апартаменти с тераси – обясниха ми, че за унгарците да си проснеш прането на терасата си е направо табу. „Как така ще ти гледат хората гащите да се ветреят“, възмути се екскурзоводката ни Габи 🙂 И добави, че на онези ъглови прозорци, които стоят малко издадени от сградата,(или на ъгловите тераси) в Унгария им викали „свекървини“, защото били идеални за свекървите да следят изкъсо какво става по околните улици 😉

Извън Будапеща също беше много красиво. Вишеград (бивша унгарска столица) открива невероятна гледка към завоите на Дунав…В музея имаше възстановка на рицарски облекла и оръжия, както и на кралските балове и на една трапеза. Изобщо – восъчни възстановки на исторически сцени имаше на много места. Другото интересно бе, че във всяка бивша столица на Унгария се пази по едно копие на короната, с която са били коронясвани всички крале (оригиналът е в Парламента в Будапеща).

В Естергом видяхме сградата на съда, която макар и стара (от 19-ти век) беше след основен ремонт и нямаше нищо общо с нашите мрачни и всяващи страх учреждения. Всичко бе в светли тонове, много свежо и разбира се – навсякъде нова техника.  Посетихме и базиликата в града, която е най-голямата в Унгария ( а мисля и в Европа). Наистина много красиво място – бях като омагьосана под купола и.Често организират органови концерти и други културни събития.

Селището Сент Ендре, което е на двайсетина километра от Будапеща е било дълго време населявано от сърби, като и днес 40% от жителите са от тази националност Много приятни  улички и магазинчета за сувенири – но не само кичозни сувенири, каквито има в изобилие по „Ваци“, но наистина хубави неща – оригинален унгарски порцелан, ръчно изработени играчки за елха и т.н. Покрай реката има и много приятни кръчмета, които обаче по разбираеми прични не работеха. Доста романтично местенце за разходки…

Като цяло съжалявам, че нямахме време да видим много неща. Но и Будапеща както Краков е град, в който трябва да се поживее, за да се почувства ритъмът – на местата, на тесните улички, на пейките в парковете, на реката, на чайните или кафенетата с най-хубавото капучино. Дай Боже пак да ида 🙂

Мда, време е за отпуска.

Смятам в следващите няколко дни да се отделя трайно от онзи с когото прекарвам 70% от времето си напоследък. Най-обичания и най-мразения. Компютъра.

Амбицията ми – да дочета „Като гореща вода за шоколад“ и да прочета „Записките на чистачката Мод“ и „Staring at the sun“ на Джулиан Барнс(малко да си го припомня този английски).

И да видя Будапеща нямам търпение!

Най-вече обаче…да не чета никакви вестници 😉

Пуф!

*Изчезнах*

А Вила Вилекула ще ме чака да и разкажа историите после.