След вчерашния ден съвсем започнах да вярвам в магии и заклинания. Не знам дали под влияние на “Бонбонени обувки”, която допрочетох вчера,но като си отворих окото (наполовина, все пак беше едва 7.30 🙂 ) и видях снега навън, си помислих “Днес не искам никъде да ходя”. Е, магията подейства…оказа се че да се добера до София е най-трудното нещо на света. Прочетете още „Снежни неволи“ →

Този 8-ми декември още венъж доказа, че с непознати понякога веселбата се получава най-добре 😉

След две поредни години, изкарани в любимия Пловдив, този път бях в Благоевград, на гости на колежка, която учи в Американския университет.

Естествено -първия културен шок беше от общежитията им, където спахме. И в моето съзнание, както и на много хора, живели в Студентски град, „общежитие“ е мръсна дума (буквално и преносно). Нищо подобно – тези светли сгради, в които имахме удоволствието да пребиваваме макар и за кратко, изглежда осигуряват минималния комфорт за нормално учене. Е, да – сигурно цените са доста по-височки от тези в Студентски град, но пък ако са съизмерими с тези на квартирите- защо не. Ето само един пример – как изглежда вратата на Таня (коридорите в общежитията в Студентски всеки се сеща как изглеждат).

Вечерта бяхме в някакво заведение „Абсолют“, където интериорът беше в стила на рекламита на едноименната водка (чудя се дали имаха договор с дистрибуторите или си печелеха ей така на гърба на тяхната марка). Отидохме към 9 и започна едно голяяямо чакане да ни донесат хапката и пийката (мисля, че чакахме малко повече от два часа). Струваше си, поне откъм храната. Аз опитах салата с невероятното име „Риана“ 🙂 която между другото си беше вкусна. Не знам как точно се приготвя, но цитирам по памет съставките, а който си пада по кулинарните експерименти – може да се пробва 🙂 Та значи – две половинки на портокал се издълбават и се пълнят със сос (тип млечен с яйце) объркан с лентички зелена салата и парченца портокал. И отгоре се слагат ролца от раци. Много лека и приятна салата 🙂

Докато се радвахме на историите на едно момче от компанията как по един предмет ги карали да анализират чалга-клипове, страстите на съседната маса се разгорещиха и се почна една фундаментална чалга с горе долу следния текст (отново цитирам по памет): „големи и малки, тънки, дебели, високи и ниски – обичам всички жени“ и прочия и прочия…;) Та като се почнаха едни гюбеци от страна на момците и девойките наоколо – така де, това ни амбицира да си платим сметката и да се изметем от заведението за отрицателно време.

И тук почна истински забавното – изведнъж във всички заведения изгасна тока, ей така просто – кръц и край…Само в местната чалгa-мека (сполучливо брандирана Sun City) имаше ток. Та седяхме си ние около час пред култовото (както разбрахме от местните хора) заведение Underground и се забавлявахме да уведомяваме хората че „вътре нема ток, но затова пък има 5лв. вход“. Как да е де – към 1 най-сетне го пуснаха та се намъкнахме вътре. Мястото прилича на нещо средно между „Строежа“ и „О!Шипка“ преди ремонта – симпатична дупка общо взето:) Токът спря на няколко пъти, но вече се забавлявахме с това. Поразковахме се от танци. Хубавко беше – даже днес никак не ми се тръгваше обратно към любимата София…

„Наздраве“  на унгарски е невъзможно дълга дума, която бих могла да запомня само след седмици усилена тренировка. Щом единият от екскурзоводите ни, който е женен от 28 години за унгарка не я знае тази дума, аз къде ли се слагам впрочем…Но съкратеният вариант звучи нещо като „егеш егедре“ (някой който разбира да ме поправи, моля) . Това бе и комай единствената дума, която научих от този невероятен език.

Думата ми е за хапването и пийването в братска Унгария.

По време на екскурзията успях да опитам прословутия гулаш под формата на супа. Аз дето не обичам супички започвам все повече да се зарибявам. А тази си беше съвсем прилична – със зеленчици и малко месео. Само дето супа за вечеря мъничко странно, но нейсе.

Като цяло впечатленията ми са от два ресторанта. Първият – Fatal се намира на главната търговска улица „Ваци“. Открихме го случайно и впоследствие се оказа, че  е един от най-добрите в града. Това, което ни потресе беше размера на порциите – тук на такава порция биха сложили етикета „плато за двама“ 🙂 А на едни хора на съседната маса им носеха такива купи със сладолед, че чак свят ни се зави.  Цените, макар и по-височки от българските, ми се сториха нормални – за около 3000 форинта (1 евро= 250 форинта) се нахранихме доста добре.

Другото място беше Borkatakomba – известен ресторант изба с няколко километра подземни тунели. Беше наистина впечатляващо – огромна колекция от най-различни вина и доста интересно аранжиран интериор. Наливаха виното по доста атрактивен начин – „виночерпецът“ притиска с пръст долната част на нещо като голяма колба, обърната надолу и се цели в чашите. За съжаление, ястията от менюто не бяха особено впечатляващи, като изключим гулаша.

От това, което опитах си мисля, че унгарската кухня не е никак зле. А хлебчетата им са наистина страхотни 🙂

Що се отнася до пиенето… И там се представят доста успешно. Не успях да опитам от прословутото Токайско вино, но това, което пихме в Borkatakomba беше доста добро 🙂 А макар да не пия ракия, palinka-та, която ни поднесоха доста ме вдъхнови (беше кайсиева).  Е, опитвала съм и гаднички неща, като прословутия Unicum -нещо средно между горчивка и сироп за кашлица. Що се отнася до кафето – Будапеща се слави като град с големи традиции в кафе-пиенето. Наистина опитахме невероятно капучино в едно кръчме. Но пък явно кафе-културата не беше достигнала до нашия хотел, където това, което бяха нарекли кафе бе някаква отчаяна смесица от инка, нескафе и други псевдо материали.

Който иска да добие визуална представа за пътeшествието – моля да погледне ето тук 🙂

Да, колкото и да ми е тъжно, дори най-хубавите неща имат край. В случая трите дни на моята екскурзия до Будапеща отлетяха бързичко и ей ме на – пак на пишущия фронт.Тъй като не обичам дългите постове, ще разделя впечатленията си от пътуването в няколко части.

Малко е пресиленко да се каже, че видях Будапеща. Първо, защото от трите дни бях само един там и второ, защото определено останаха много неща за гледане 🙂 Освен столицата отидохме и до Вишеград, Естергом (където имахме официално посещение в местния Окръжен съд) и малкото градче Сент Ендре (прилича на Несебър или Търново – същите калдъръмени улички и  дюкянчета със занаятчийски стоки).

Будапеща ми допадна с това, че има много пространство – нещо, което липсва на София. Харесвам градове в близост до водни басейни а Будапеща с тези мостове и синия (по едно време заради ниските температури си беше сив даже) Дунав е направо приказка. А там имат и есен – навсякъде из множеството паркове и градини дърветата са обагрени в жълто и оранжево и това прави града още по-колоритен. Невероятна гледка към града се разкрива от Рибарските кули(които не знам защо ужасно ми напомняха на Червената крепост в Индия)  и от Цитаделата (за съжаление вятъра беше режещ и не можах да и се насладя достатъчно дълго). Много ми се искаше да се разхождам по улиците както из Краков, да влизам тук там, да се загубя и после пак да се намеря, но нямаше много време (нали знаете как са организираните екскурзии – погледни наляво, погледни надясно, всички под строй отиваме еди-къде си:) ) . Разхождахме се основно по главната търговска улица „Ваци“, където естествено беше пълно с кафенета, магазини за сувенири и ресторантчета. Австрийския ред и чистота си личат навсякъде.

Много ми хареса районът около двореца на Мария Терезия – макар да няма особено голяма градина, поне е място, където можеш на спокойствие да се разхождаш, да почетеш и да се попечеш на есенното слънце. Не пропуснахме и корабчето по Дунава под звуците на виенски валсове…Наистина прекрасно 🙂 И през нощта си е истинска феерия…Мостовете и основните забележителности са осветени много красиво, но доколкото разбрах светлините на всички ключови места се пускат само на националния празник, защото иначе им излиза много скъпо …

Хареса ми и това, че имат 3 метро-линии на три различни нива (метрото в Будапеща е най-старото в континентална Европа), макар да не се възползвах от услугите на този вид транспорт. Въпреки това имаше някакви безумни задръствания, а и имах чувството че навигационната система на автобуса се гаври с нас и се въртим в кръг 😦

Като че ли няма и такова бясно строителство като при нас…или поне аз не видях много строежи в центъра. Иначе сградите са поддържани, макар да имаше и някои които си бяха откровено запуснати.  Велосипедните алеи, с които ми беше трудно да свикна в Краков – и тук са на почит:) Няма нужда да споменавам, че като стъпи човек на пешеходна пътека шофьорите любезно го изчакват да мине (при нас мисля,че подтичването пред коли при пресичане е нещо като национален спорт).

Странно за мен беше, че макар Будапеща да е доста скъпо, в някои крайни квартали, цените на жилищата са по-поносими от тези в София (800 евро/кв.м.) . Най-интересното е, че почти няма апартаменти с тераси – обясниха ми, че за унгарците да си проснеш прането на терасата си е направо табу. „Как така ще ти гледат хората гащите да се ветреят“, възмути се екскурзоводката ни Габи 🙂 И добави, че на онези ъглови прозорци, които стоят малко издадени от сградата,(или на ъгловите тераси) в Унгария им викали „свекървини“, защото били идеални за свекървите да следят изкъсо какво става по околните улици 😉

Извън Будапеща също беше много красиво. Вишеград (бивша унгарска столица) открива невероятна гледка към завоите на Дунав…В музея имаше възстановка на рицарски облекла и оръжия, както и на кралските балове и на една трапеза. Изобщо – восъчни възстановки на исторически сцени имаше на много места. Другото интересно бе, че във всяка бивша столица на Унгария се пази по едно копие на короната, с която са били коронясвани всички крале (оригиналът е в Парламента в Будапеща).

В Естергом видяхме сградата на съда, която макар и стара (от 19-ти век) беше след основен ремонт и нямаше нищо общо с нашите мрачни и всяващи страх учреждения. Всичко бе в светли тонове, много свежо и разбира се – навсякъде нова техника.  Посетихме и базиликата в града, която е най-голямата в Унгария ( а мисля и в Европа). Наистина много красиво място – бях като омагьосана под купола и.Често организират органови концерти и други културни събития.

Селището Сент Ендре, което е на двайсетина километра от Будапеща е било дълго време населявано от сърби, като и днес 40% от жителите са от тази националност Много приятни  улички и магазинчета за сувенири – но не само кичозни сувенири, каквито има в изобилие по „Ваци“, но наистина хубави неща – оригинален унгарски порцелан, ръчно изработени играчки за елха и т.н. Покрай реката има и много приятни кръчмета, които обаче по разбираеми прични не работеха. Доста романтично местенце за разходки…

Като цяло съжалявам, че нямахме време да видим много неща. Но и Будапеща както Краков е град, в който трябва да се поживее, за да се почувства ритъмът – на местата, на тесните улички, на пейките в парковете, на реката, на чайните или кафенетата с най-хубавото капучино. Дай Боже пак да ида 🙂