Може би „сладка носталгия“ би звучало по добре, но аз си знам защо го кръстих този пост така.

Заради „шекерджийницата“ където вчера прекарах 30 (или бяха повече?) прекрасни минути.

След двучасова разходка из старата част на Търново ме обзе някаква тиха носталгия, сладка меланхолия по дните, когато всеки ден мерех тези улици и минавах целия град за да стигна до училище. Ходих да го видя – то си е там. Класната стая си е на мястото. Бакалията отпред също. 

Има нещо толкова успокояващо когато нещата са си на мястото, макар хората и случките отдавна да ги няма…замислих се какво ли става с всеки един от тях…И дали запомняме местата заради нещата, които сме преживели там. Какво помня от дните в гимназията?…

Разходката по калдаръмените улици, където тишината е толкова гъста и особена. А времето е спряло.

„Шекерджийницата“ беше логичния завършек на тази разходка във времето. Опит да задържа още малко онези отминали години, да продължа сладостта, докато сърбам турското кафе на пясък.

Жената, която работи в „шекерджийницата“ (така и не и знам името, а и може би е по-добре… )  ми казва:

„Тук хората се отпускат и започват да си спомнят детството – смеят се, разказват си случки. Забравят за времето и не им се тръгва…“

Явно не само аз страдам от шекер – носталгия.

Ако някой ден минавате през Търново – непременно се отбийте на това вълшебно местенце за по едно кафе, лимонада (в автентична стара бутилка) и локум на клечка или бяло сладко. Със сигурност ще ви посрещнат с шекер-усмивка 🙂

Днес бях на кратка командировка до Самоков и обратно.

Странно, но изобщо не съм сигурна дали това се случи или съм го сънувала -толкова нереални и различни от обичайния ми свят ми се видяха нещата по пътя. 

Нямах никакво време за разглеждане и усещане атмосферата на града, но ако трябва да нарисувам с много едри щрихи цялото пътуване, резултатът би бил нещо такова:

язовир „Искър“, който ни съпроводи по една дълга отсечка от пътя – отвратителни завои (дори на „Шипка“ са по-приятни)- странни зимни пейзажи с есенни листа – картофи – пропаднал път с голяма дупка – грозно порутено общежитие – още грозни стари блокове – магазини с шарени стоки – лъскави джипове с дебеловрати шофьори – странно заглеждащи колата ни хора – пусти улици – огромна „Община“ в соц-стил (интериорът ми напомни за стария „Пионерски дом“ в Търново) – нелепо претенциозна сграда на читалището – „показен“ магазин (така и не разбрах какво „показват“ там) – стара турска чешма – джамия – усещане за друг свят – часовник спрял преди поне 40 години – тягостно чувство на разруха и изоставеност лъхащо отвсякъде.

Дано не ми се сърди някой самоковец като прочете това. Истината е, че града ме заинтригува и бих отишла да го разгледам. Този път наистина 🙂   

През уикенда имах възможност да посетя Кюстендил, където майка ми е а почивка в един санаториум. Преживяването се оказа достойно за документиране.

…автобуса

Стар, раздрънкан, миризлив и задушен. Половината пътници – роми.Другата – местни кадри. Самобичувах се поради факта, че съм се разглезила ужасно и очаквам автобуса да е комфортен, климатизиран, а компанията – интелигентна, добре облечена и хладно любезна.

Вместо това – две пищящи дечица и някакъв селски красавец, който не спря да говори по телефона. Не знам защо, но все имах усещането че само се преструва че говори…

… санаториума

Култово място.Времето е спряло някъде към 1960…Сградата е в типичен соц-стил – строга, внушителна  и депресиращо сива и мрачна. Не знам как някой би могъл да се излекува от нещо в тази обстановка.Малко хубаво кътче – римската арка на входа…

Имах непрекъснато чувството че отнякъде ще изкочи Милицията да ме арестува незнайно за какво.

Да не забравя уникалните лозунги по стените, които документирах на снимка. Любимия ми, поставен на стратегическо място в столовата „Преяждането е вид хранителна наркомания, особено вредна за здравето през втората половина на  живота“. Чудя се кой ли гений е писал тези бисери:

Бисер номер 1

Бисер номер 2

и моя личен фаворит, поставен на видно место в трапезарията:)

…града

Е  много зелен и прохладен. Не всички са много любезни (една циганка едва не ме преби, защото исках да й снимам балоните), има доста млади хора (остана мистерия с какво се издържат). Разбира се преобладаващата е чалга-стилистиката- бели панталонки, лъскави сандалки, крещящи блузки с огромни деколтета. Видях две млади майки, които очевидно имаха претенции за добре поддържани, обаче някак си грубите им селски черти не можеха да се скрият от 5тре тона фон-дьо-тен, с който бяха намацотани.

И много соц- романтика.Надписи „Детмаг“ и „Гастроном“ ( последния гастроном, в който си спомням че влизах беше този в Полски Тръмбеш около 1990). Паметници с гръмки думи „Да живее републиката, смърт за войната“. Едри социалистически жени в странни пози на мост. Соц-хотели.Спа-хотели.

… готини неща

• Църквата „Успение Богородично“ на центъра – с три дървени купола и полу-вкопана в земята. И невероятна градина, където времето просто не съществува.
• Начина по който местната агенция за недвижими имоти показва обявите си – на лепящи листчета на вратата на офиса си.
• Фирмата „Църна маца“ се ползва с особена популярност, така и не разбрах защо.
• Един възрастен господин, който всяка вечер пееше пред санаторума. В деня, в който бях там, той учеше малко момиче с изгаряния по цялото тяло да пее. „Кой знае, може един ден колежка да ми стане, певица“ усмихваше се старецът