Реших и аз да се престраша да участвам BLOG CHALLENGE. Състезанието е между 12 блогъра, които имат седмица да напишат текст по дадена тема. Темата се определя от спечелилия предходното издание на състезанието. Текстът, който събере най-много коментари и гласове в svejo.net печели.

Победителят в BLOG CHALLENGE # 4 – Божидар Костов предложи темата „Часовник“.

Ето какво написах аз – ако ви допада – моля оставете коментар след поста и гласувайте в svejo.net 🙂

***

Часовникът

Лъчите на залязващото слънце едва се промъкваха в сумрачната тясна стаичка на часовникаря. Въздухът беше увиснал тържествено над работната маса, като че затаил дъх  в очакване.

– Не мога повече така. Опитвах да живея без Нея, но сърцето ми сякаш е спряло – тъжно изтиктака старият стенен Часовник и протегна умолително стрелки към стария майстор-часовникар – Моля те, помогни ми да си Я върна.

Майстор Темпос понагласи увеличителното стъкло на окото си, внимателно отвори капака на Часовника и се вгледа в сърцето му. Мълчаливо поклати глава, затвори капака и едва доловимо въздъхна.

– Имаш право, приятелю. Почти не долавям ритъма на сърцето ти…А беше време, когато то туптеше така, сякаш самият живот пулсираше в него. Ех… -часовникарят замълча и се загледа навън през прашната витрина към залязващия ден – Разкажи ми за Нея, може пък да успея да ти помогна.

Часовникът размърда  стрелки и започна своя разказ:

– Тя бе по-красива от лъчите на слънцето, които ме будят сутрин. По-нежна от ръката на камериерката, която всеки ден избърсва праха от мен. По-весела от децата на моя собственик, които обичат да застават пред мен, да гледат хипнотизирани махалото ми и да си съчиняват песнички в неговия ритъм.

Тя се казваше Време. Ефирна, прозрачна и неуловима магьосница. Когато се спреше при мен, светът се преобъщаше. Инак мрачното антре, което обитавам се изпълваше с мека светлина. Въздухът нахлуваше – толкова свеж, че аз, макар и да не съм човешко същество сякаш можех да усетя аромата на горски цветя. И тишината – като че „чувах“ една такава особена, изпълнена с хармония тишина (което, разбира се, звучи абсурдно, предвид че се намирах на едно от най-шумните места в града)…

Тук циферблатът на стария Часовник се разтегна в нещо като усмивка. Но тя бързо се стопи и той изскърца продължително…

– Толкова беше хубаво, когато Време беше с мен. Знам че ще прозвучи смешно, казано от един стар дървен съндък като мен, но се чувствах истински, жив, дишащ. Можех да изляза от тъмния си ъгъл, да се разходя по улицата и да поздравя съседите. Да вдигна поглед и да видя небето…Не се страхувах ни от дъжда, ни от слънцето, ни от досадните дървеници, които идваха при мен нощем.

Часовникът някак тъжно раздвижи махалото си.

Тиик-таак-Тииик-тааак-Тиииииик-Тааааак-Бум – Бум.

– Един ден, Време каза, че иска да се поразходи…Попитах Я кога ще се върне, а Тя се усмихна с нейната неуловима усмивка и без да каже нищо затвори вратата  след себе си.

Тогава настъпиха черни дни.  Събуждах се сутрин, с надеждата, че Тя ще се е върнала и ще ме гледа закачливо докато протягам стрелки и раздвижвам поръждясалите си зъбни колела. Нямаше Я. Слънчевите лъчи ставаха все по-слаби, ден след ден, докато изобщо престанах да им обръщам внимание. Камериерката – идваше като всеки ден – но аз вече не я посрещах с веселото Бум-бум на махалото, тя ми беше досадна, ненужна, исках просто да ме остави на мира. После ..после ми хрумна, че може би бих могъл да намеря Време, ако тръгна след Нея…

И тогава напрегнах цялата си воля, завъртях изтърканите зъбни колелца и започнах да тичам…Напред и все по-бързо, без нито миг почивка…Ще я намеря, ще я намеря…Минутите се гонеха, аз бягах след тях, исках да изпреваря сам себе си, да изпреваря Време… Но така и не успях…

Стенният Часовник замълча и се взря в сумрака – да се увери,че старият часовникар все още го слуша.

Майстор Темпос се бе подпрял на лакти върху масата, навел глава, сякаш бе задрямал. Но той беше чул разказа на стария стенен часовник и сега, като се размърда бавно на стола си, изправи рамене и се взря в циферблата му. Изчака минута-две и накрая проговори.

– Ех, друже…Разбирам сега какво ти е на сърцето. Та кой не знае прекрасната Време, която спира при всеки от нас, замайва ни главите и ни кара да се чувстваме влюбени в целия свят. Колко много други като теб са се опитвали да Я задържат при себе си, да Я имат вечно…Но знаеш ли, приятелю…

Тя е неуловима. Никой не може да Я има само за себе си. Време тича боса и усмихната напред, за да озари живота на някой друг, а после да продължи напред безкрайния си бяг.

Часовникарят се усмихна тихо и погали грижовно циферблата на стария часовник.

– Бъди щастлив, че Време е спряла при теб и те е дарила с красиви мигове.  Нима това не е мечта за всеки един часовник?

––––

Снимката е взета от тук