Това е улицата, на която живея…преди време. Сега от „любовта“ няма и следа – на нейно място има „частен паркинг“

Преди известно време бях на нещо като представяне на проекта и книгата „Моята улица.Кубински истории“ и от тогава все се чудя коя е „моята улица“.

Беше ме впечатлило в индийците – целият им ден (че и нощ) протича на улицата. Личното пространство е сведено до минимум – всичко се случва и се изживява на улицата и няма скрито-покрито. Това е може би трудна за възприемане концепция за западните общества, но според мен носи някаква очарователна непринуденост и общностен дух. В България – може би заради климата, а може би заради някои исторически и културни особености – животът на улицата не е толкова популярен. В общия случай – свикнали сме да си седим вкъщи и да не се интересуваме какво се случва отвъд прага.(Това вероятно е едно от отраженията на така наречения „аморален фамилиализъм“ – термин, за който научих наскоро).

И все пак всеки си има улица, която му е свидна. Дали защото всеки ден е минавал по нея, за да иде до училище, или пък защото там е получил първата целувка…или просто защото на тази улица цъфтят люляци или кестени.
Има някои улици, които просто няма как да не ги обикнеш, носят нещо в себе си, което няма име, но е…уютно.

Обичам и когато улиците ме изненадват с нещо – някоя скрита врата към вътрешно дворче, стара излющена табела, балкон от ковано желязо. Ето защо много се радвам на снимките на Пейо 🙂

Tъй като вярвам в разказването на истории – ще се радвам ако разкажете за „вашата улица“ :). Първите поканени да го сторят са – Пейо, Вера, Мария, Деси и Мишо.