Реших да започна нова рубрика в блога, в която разказвам за хора, на които се  възхищавам. Първи е Симо, който измисля и реализира множество проекти, насочени към младите хора в Пловдив. Изключително вдъхновяващ, пълен сякаш с неизчерпаема енергия и идеи, той ме кара да вярвам, че наистина, дори в България, няма невъзможни неща.

Представи се в 140 знака

#Симо е от #PLOVEDIV #Bulgaria

Ти си живял доста време в чужбина, нали? Какво кара един млад и способен човек като теб да вземе решение да живее в Пловдив, а не да опита да се реализира навън? Чувстваш ли се понякога като бяла лястовица?

Не съм сигурен дали съм благата вест, която България чака. Всяка власт всячески се опитва да ти покаже, че не си нужният гласоподавател. Още със ставането сутрин ни набиват в главите, че тук нищо не става, че от нас нищо не става, че никога нищо няма да се получи. Затова си спрях телевизора и си изключих радиото. Нямам нужда от „новини“ и „музика без прекъсване“. И тогава градът ме прие по улиците си. Не ми е интересно да ми е лесно – ако беше така, нямаше да се прибирам от Щатите. (Преди това като дете съм живял за кратко в СССР, после Англия, Словакия, Белгия) Предпочитам предизвикателствата. Сърцето на Пловдив тупти със свой си ритъм, по-бавен. Затова не останах в София, хората там са си въобразили, че са във филм, че са актьори. Сега съм се заобиколил с хора, които творят, без да търсят слава. Продукт съм на личностите около мен. Това е притеснително у дома – тук всеки си мисли, че е единствен и неповторим, а нещата не седят така – за да успееш, необходимо е да твориш с други хора. Заедно.

Разкажи ми повече за концепцията на pLOVEdiv: как и кога стартирахте? Какво се включва в нея? Какви са следващите планове?

PLOVEDIV се роди в един братиславски трамвай. Чувствах се много самотен и се чудех какво ли би било човек да си е в Пловдив и да е влюбен. Година по-късно Милен Гелишев направи логото. Роди се инсталацията. След това имахме различни проекти, част от тях съвместни с него – PLOVEDIV HAIKU (стикер-арт акция с мои стихове и негов дизайн), „Альоша слиза в града“ (инсталация и репортаж), галерията YOU ARE IN PLOVEDIV. Работих с Ани Събева (Ани от Антибиотика) по „Проект Мечка“ – за децата и лошите думи, които използват (в него се включи и Йордан Йовчев). После работих с Йоргос Пападопулос по „Булки“. Понастоящем съм се концентрирал върху PLOVEDIV University – за младите хора, които остават в града ни, PLOVEDIV Live –даваме шанс на изпълнители да покажат авторската си музика, Мобилно еко училище, а ми предстои и дизайнерски проект, който мисля не е правен на територията на България.

Пловдив бе избран за Европейска Столица на културата 2019. Разкажи малко повече за проектите, които се готвят във връзка с това и твоето участие в тях.

Нямам търпение хората да се влеят във вените на Пловдив през 2019. Проектите са кой от кой по-интересен. Не знам как ще смогна да посетя всичко, което ме интересува. Моят проект се нарича PLOVEDIV Park Music Fest и ще завземе парковите места в града – Ботаническата градина, Градската градина, както и Хълма на освободителите или както си го наричаме ние, Бунарджика. Всяко място ще представи различен стил музика. План ми е да го стартираме още догодина, за да добие популярност. Вече сме започнали работа, но по пловдивски – спокойно,тихо, айляшки.

По време на миналогодишното издание на “Нощта на музеите и галериите” беше представен съвместният ти проект с фотографа Йоргос Пападопулос “Булки”. Разкажи ни за него.

„Булки“ е много смел проект. Търсих онези жени, чиято приказка не завършва с „и три дни яли, пили и се веселили“. Основният замисъл на „Булки“ беше да покажем историите, които не споделяме открито: жена, чиято дъщеря умира след тежко боледуване; жена, чийто бъдещ съпруг умира от свръхдоза; жена, която въпреки труден развод намира нова любов; лесбийка, която ни каза да се замислим – с какво точно пречи нейната любов? Снимките на Йоргос, историите на тези жени разплакаха хора, които посетиха изложбата. Страх ме е, че учим момичетата ни не да учат, а да се омъжат, да са булки, да им е лесно уж…

Според статистиката всяка четвърта жена в България е жертва на някаква форма на домашно насилие? Какви според теб са начините за справяне с този проблем?

Ами вие! Коя година сме вече, 2015! В България някога феминизмът (ненавиждам тази дума, да я променим на „равенство“?) е бил напълно безсмислен – рамо до рамо с баща ми в завода са били заварчици жени. Днес идеята за женственост е да си визуално подобрена… и дотам. Не искам да живея в общество, което стимулира двете ми племенници да приемат за нормално да са украшение към някой футболист.

Създаваш впечатление на човек, който постоянно генерира идеи. Как ти хрумват?Откъде черпиш енергия и вдъхновение? Какво те зарежда?

Идеи – много. Пари – малко. И това ме кара да търся начини да творя. Не спя много. Миналата година съм имал около 15-ина почивни дена. Не мога да си представя да отида на почивка и само да лежа. Кога ще я оправим тази държава? Това ми доставя нужната енергия – да знам, че има как да помогна на млади хора, които искат да са тук.

Тази година бе избран от “Дарик” в класацията за млади лидери “40 до 40”. Всъщност имаш доста време докато навършиш 40. Какво би искал да си постигнал в личен и професионален план до тази възраст?

Правя планове само за близкото бъдеще. Не ме е страх от неизвестното, не ме е срам от числото 40, което за мен не значи абсолютно нищо. Смисълът на съществуването ни е да живеем сега. Нищо не печелим, ако си мислим „ама какви хубави времена бяха преди 30 години“. Ами, хубаво. Ама на децата ни това ли да им казваме – „да се бяхте родили тогава“? За себе си просто искам нещата, които правя, да бъдат полезни.

Ти си преподавател и се срещаш с много млади хора. Какво е най-важното, което би искал да ги научиш?

Да не бързат. Да не насилват нещата.

 

(Това интервю първоначално излезе в брой 5/2015 на сп. „Жената днес“. Препубликувам го с малки съкращения и със съгласието на редакцията на списанието.)