Ще излъжа, ако кажа, че не ме е страх след случилото се в Париж миналия петък. Не, това вече не е смътна, далечна тревога от потенциално природно бедствие или епидемия. Този нов страх ми диша във врата: така се страхувах през 2008 г., когато не успях да ида на кино в Делхи и чух по телевизията, че бомби са избухнали на метри от мястото, където трябваше да бъда.  Това е ужасът на осъзнаването, че не си неуязвим и мантрата „Това  няма как да се случи на мен и близките ми“ е изгубила силата си. Най-парализиращото в този страх е, че  не можеш да я познаеш в тълпата. Не можеш да посочиш с пръст и да кажеш – „ето, този е „терорист“. На практика атентатор би могъл да бъде всеки.

Без да омаловажавам физическата заплаха, обаче, имам един по-голям страх и той е свързан със загубата на адекватни човешки реакции в подобна ситуация. Продължавам да чета и слушам безумни неща от  хора, чието мнение по принцип уважавам.  Обвинения,  присъди и сочене с пръст. И  тонове вербална агресия. Може би преувеличавам, но след всичко прочетено, пътят към загубата на човечност ми се струва доста по-кратък, отколкото си го представях, а крачката между вербалното и реалното насилие –  не толкова голяма.

Кошмарът в Париж  измъкна всички ни от зонaтa  на комфорт. Това е болезнено, но за съжаление неизбежно. Хубавото е, че имаме избор: да продължим да надуваме дигиталния си его-балон,  като непременно държим да наложим мнението си като единствено правилно.

Или да замълчим.

Струва ми се, че именно в тишина можем да намерим отговорите, които всички търсим в последните дни. И смелостта да запазим човешкото у себе си.

Друг начин за индивидуална борба с тероризма  не виждам.