Преди няколко години, докато живях в Индия, домът ми беше едно общежитие. Сива, четириетажна сграда, в която често нямаше ток. Наоколо имаше множество подобни сгради, бунище (на което понякога издигаха шатри и правеха сватби) и прашни улици.
Ако отида днес в Гургаон, едва ли ще намеря мястото – нищо чудно да са построили поредния модерен офис, жилищен комплекс или мол. Но дори и U-59 (номерът на блока, който наричахме u-pipty-nine, имитирайки хинглиш) да е там, домът вече го няма. И онази година – луда и прекрасна – няма как да се върне.

При пътуването ми до Берлин наскоро отново ме споходи усещането, че съм „у дома“. Прибрах се в София, но продължих да пристигам и заминавам, докато четях „Куфарът на брат ми“ в метрото. Мъчеха ме въпросите, които си задавам (а и не само аз) вече толкова време: Защо съм „тук“, а не там? (Къде там?); По-добре ли ще съм „там“?; „Тук“ или „там“ е щастието? Къде е домът ми?

Една нощ отговорът дойде изневиделица: дом е времето, прекарано с любими хора. Представих си го като малко изкривяване на реалността, заешка дупка, в която пропадаш и времето спира или се забавя до безкрай. У дома има само „сега“, там си събуваш пантофите и си отпускаш душата. Къде си няма почти никакво значение. На покрива на сива сграда в прашно индийско предградие. В беседка в Докторската градина. На тревата в Мауерпарк. На колело по крайбрежната алея на Барселона. В Капана в Пловдив.

А може би носиш дома винаги в себе си и понякога срещаш хора, които имат ключ за него. Отключват си, влизат, сядат. Поседите малко, поговорите, пийнете чай, помълчите. После стават и тръгват. Може пак да дойдат. Или пък не.
Няма значение.
Нали след такива гости домът ти е по-уютен.