Трудно ми е да пиша безпристрастно за „Тетрадката за приказки“ на издателство „Точица“. Най-малкото защото в нея са „замесени“ твърде много талантливи хора, които системно правят красиви и смислени неща на общия бозав фон.

„Тетрадката“ е чудесна в своята неподправеност: приказките са писани от деца, като детският подбор на думи и словоредът са запазени. Та… оставаш с чувството че не четеш, а че някой ти разказва историите: на един дъх, между две игри на „гоненица“ или подробно и сънливо-мечтателно в слънчев летен следобед.

Приказките са и смешни,  и страшни. Но преди всичко емоционално красиви.  За щастие, благодарение на „тумбата“ млади илюстратори, всяка приказка е още по-цветна, различна и красива за окото.

Може би най-хубавото в цялата работа, обаче е, че „Тетрадка за приказки“  приканва деца и родители да съчинят своя история и да я илюстрират. Така „Точица“ леекичко побутва позадрямалото ни (може би) въображение и ни кара да сме повече заедно с хората, които обичаме. И да си споделяме повече.

Вярвам, че като всяка хубава книга, „Тетрадката“ ще прескочи кориците си и ще стане част от много хубави семейни и приятелски моменти и детски спомени 🙂 И вече чакам втори том!

Поседнах да почета на слънце в парка.  На съседната пейка приседна мъж с доста опърпан вид, извади книга и зачете.

Стана ми хубаво заради книгата в ръцете му.

Книгата, която, дори без да съм видяла корицата й, ми даде поне два ценни урока:

Че не бива да правя прибързани заключения.
И че четенето е всеобщо благо, а не изключителна привилегия на някакви самопровъзгласени интелектуални елити.

Хубаво е всеки да чете. Но да чете със сърце.
Да чете, защото е любопитен, защото иска да научи, да почувства, да се запознае с нови хора и светове. Да се предизвика себе си. Да се промени.

Книгата е хубаво да се подбира внимателно като приятелите и да й се отделя нужното внимание. Да се поразходиш под мишница с нея, да пиете заедно чай, да й скроиш дреха или да й подариш аксесоар. Книгата  заслужава това любовно отношение. Защото в повечето случаи тя самата е (или би трябвало да е) дете на любовта.

Да препускаш презглава към нова книга, едва затворил последната страница  на предходната е все едно да се запознаваш с все нови и нови хора, но никога да не превърнеш беглото познанство в приятелство.

Тъжно е да четеш само за себе си, за да покажеш колко много книги си изчел. Истинското четене започва след като си затворил една книга. Тогава размишляваш върху това, което се случва в нея, споделяш идеите с хората около теб, препоръчваш я на приятели. С две думи – свързваш се с другите човеци.  Така четенето те променя и те прави по-добър и сигурно малко по-щастлив. Само ако поискаш, разбира се!
–––
Понеже ме помолиха да тагна други хора, които да споделят мислите си за четенето, моля това да са: Бени, Dayseasons, Ели ,  Петър , Севда и Мила.