…снимчица от брега на Индийския океан правена преди седмица…

Най -сетне имам време да напиша за пътуването до Пондичери (или просто Понди) – курортно градче близо до Ченай (Мадрас) и бивша френска колония.

Летях за пръв път вътрешен полет в Индия – Делхи-Бангалор. Летището в Бангалор, което беше открито преди един-два месеца, е толкова хубаво и просторно че ако не знаеш че си в Индия спокойно можеш да си помислиш че си кацнал в някой европейски град 🙂

Бангалор ме посрещна с проливен дъжд и задръстване (известен е с ужасния си трафик) но и с много зеленина. Като рай ми се видя след сивия и прашен Гургаон. Нямах обаче особено време за разглеждане – потеглихме почти веднага за Понди!

По пътя валя толкова много дъжд, че се простих с идеята да видя плаж. Слава Богу обаче – на другия ден слънцето се усмихна и се възцари едно прекрасно временце – не много жегаво…

Първата спирка по пътя ни беше Auroville – експериментално градче-комуна, създадено през 60-те от Шри Аробиндо и неговата духовна спътница – Майката. Много спокойно, зелено и красиво място.

…а това не е златно яйце а Matrimandir (храм на Майката) 

В центъра на красив парк се разполага Матримандир – футуристичен храм, в който за съжаление пускат само малцина. Молитвените зали приличат повече на стаи в космически кораб…а централната зала е изцяло бяла, осветявана от един единствен лъч слънчева светлина, пречупен през кристална сфера поставена в центъра.  За съжаление не можах да видя това с очите си и предавам по разговори на очевидци…

В Ауровил имаше също и кокетна малка кафетерия (отново френското влияние) със столчета от ковано желязо и вкусна, свежа храна. А да – и магазинчета, където се продават нещата произведени в комуната. Красиви дрехи, бижута, детски играчки, разни малки джиджавки за дома, неща от hand-made хартия. Направо Рай:) 

След Ауровил се запътихме да търсим хотел за нощуване…обаче се оказа че или всичко е пълно, или не работят (представете си рецепция в хотел да не работи в неделя – това само в Индия го има 😉 ) А и плажът не го биваше…Затова се закотвихме в една бирария и се утешихме със солидно количество бира (все пак 80% от компанията бяха бразилци – редно е:))

На сутринта – кратка разходка по тихите (!) и почти пусти (!!) улички на Понди, които носят френски имена – Rue de…, Avenue… Очарователно! После се запътихме към Махабалипурам и се закотвихме на един хубав частен плаж…Единствената гаранция в Индия да бъдем оставени на мира от продавачите на всичко, които ни следват неотлъчно по петите. И единствения шанс за момичетата да носим бикини без да съберем тумба от 50 любопитни местни младежи 😉

Океанът беше прекрасен, плажът -пуст. Слънцето – усмихнато 🙂 Хамаци. Бира. Хубави хора.

И така…докато се стъмни…

Казват че Варанаси е най-старият град на света. Легендата гласи че Парвати (съпруга на Шива) изтървала обецата си тук. Един брахмин я намерил и продал. Обаче Парвати започнала да кърши ръце и да се моли на Шива да намери обецата и…И така той разкрил истината и решил да накаже свещения мъж, който си позволил да продаде обецата на жена му. Брахминът бил осъден да бъде от най-нисшата каста (untouchables), но Шива му дал свещения огън. Така и до ден днешен, вече повече от 2000 години фамилята на този брахмин се прехранва като продава свещения огън на стотиците хора, които идват във Варанаси за да кажат последно сбогом на своите близки.

По някаква случайност хотелът ни се оказа точно над втория по големина cremation ghat (място на брега на Ганг където изгарят мъртъвците). Очаквах да съм шокирана или погнусена. Всъщност церемонията ми се стори най-естественото нещо на света. Донасят мъртвия на носилка, покрита с лъскав погребален саван. Потапят го за последно в Свещената река. След това поставят тялото на кладата и я запалват. Оставят я да гори в следващите 3-4 часа. Накрая събират пепелта в плетена кошница и я изсипват в Ганг. Индийците вярват,че изгарянето ще ги пречисти и ще им осигури място в Рая. Единствено сведците (садху), бременните, прокажените и децата не се изгарят, тъй като те по правило се смятат невинни.

Да посрещна изгрева на лодка, плаваща по водите на Ганг е може би едно от най-странните, но същевременно вълнуващи неща, които досега са ми се случвали в Индия. Да си призная малко трудно преодолях погнусата си от реката ( в Lonely Planet пише, че в 100 мл вода от Ганг има 1.5 милиона фекални бактерии. И никакъв кислород). Но си струваше. Стотици поклоници дошли да се изкъпят в реката, да изперат или да си налеят светена вода. Деца, старци, садху, мъже с големи кореми, кльощави жени в сарита, йоги се радват на новия ден и на щастието че могат да се потопят в Ганг и да измият греховете си.

И така – всеки ден от хиляди години хората идват тук за да благодарят за живота или да посрещнат смъртта.

Иначе тесните улички на Варанаси са мръсни, претъпкани, опасни. Градът се слави с производството на коприна – минахме край десетки малки мрачни стаички, където работниците упорито бродираха изящни апликации върху красиви копринени сарита…И както много места в Индия градът тук таме проблясват останки от отдавна помръкнало величие – изящния дворец на махараджата, потънал в разруха, музей с експонати, покрити с дебел слой прах. Но това може да се очаква от един град стар колкото света, нали?

Този уикенд ходихме на доста необичайно място – Акшардам.

Това е храмов комплекс, посветен на Свами Нараян – светец, живял преди около 200 години и (както се твърдеше във филмчето) – променил живота на милиони със своя пример.

Внушително и красиво място. Наистина – липсваше атмосферата на старите крепости и храмове…Но рядко съм била на толкова чисто, подредено и добре организирано място в Индия.  Мерките за сигурност също бяха забележителни – трябваше да оставим абсолютно всичко (включително камери, мобилни телефони, минерални води, чанти, очила,книги) на гардероб. Още едно място, което доказва, че в Индия хората дават мило и драго за религията си ( и съответно за строеж на безумно разточителни храмове), дори на пътя да има умиращи от глад…

Като цяло обаче комплексът е по-скоро Религиозен Дисниленд, отколкото място за поклонение. Сцени от Живота на Свами Нараян са представени с анимирани фигури в цял ръст (сигурно децата много им се радват, на мен ми беше малко странно), а накрая има и „разходка с лодка“ в нещо като подземна пещера…

 ***

Неделята беше посветена на „труд и творчество“ – децата от училището на Faith правиха рамки за снимки. Таква радост пак, суетня – рязаха се цветни хартии, лепиха се декоративни сухи цветя и камъчета. После бутаницата кой първи да си покаже готовата рамка. И гордостта като ги похвалиш 🙂 И вниманието с което загънаха произведенията си във вестник, за да ги отнесат у дома…

***

И вчера, тръгнах да си купувам Kalvin & Hobbes ама нещо се отвлякох и някакси естествено се озовах пред…„Chocolate: A bittersweet saga of Dark and Light“ .Както може би се досещате – не устоях…:) 

Оставям ви с една мисъл, която прочетох в предговора на книгата:

„Nine out of ten people admit that they love chocolate. The tenth lies“ 🙂