Днес най-сетне заваля.

Обичам дъжда. Той някак си освобождава и успокоява…като плача, може би.

Харесва ми да гледам как при първите големи капки, паднали върху нажежените тротоари, хората се суетят и чудят къде да се скрият.  Допада ми как ухае след дъжд – някакво особено усещане за близост до утробата на земята.

Днес от много работа пропуснах да видя дали е имало дъга. Някой случайно да я забелязал? 🙂

Имам нова любима паразитна дума и тя е „ултра“.

Мразя така.

Спомням си колко трудно ми беше да се откажа от „всъщност“ 🙂

Напоследък доста мисля върху нещо. което ми бяха подхвърляли отдавна, още преди да започна да се занимавам с журналистика.  Някой ми беше казал „Свободата на словото се простира до кабинета на главния редактор“.

Приемайки това на шега тогава, сега започвам да се замислям не докъде се простира, а има ли я изобщо тази свобода. Колкото и да се говори за независими медии, в най-добрия случай – ако не са обвързани с политически интереси, то те са малко или много под влиянието на рекламодатели и партньори.

Не това, обаче, е най-голямата беда. А по-скоро фактът, че май у нас, ако журналист се опита да изкаже своето крайно мнение по някой въпрос бива или в „по-добрия“ случай напсуван и окачествен като непрофесионалист или в по-грубия вариант – просто го бият.

Та това ако е свобода…тая свобода май доста боли…

Тъкмо това си мислех днес на път за работа когато за пореден път се спънах в една стърчаща плочка по бул. „Васил Левски“ (има някаква магия в тия плочки, тъкмо си мисля че съм научила къде са неравностите и хоп – някоя изкача и ме изненадва)…

Та, тъкмо си мислех как искам да живея в нормален град, където да мога да вървя по равен и чист тротоар…когато открих в любимата ми градинка до Парламента забелязах странни кръгли стикери по земята. Отначало не се загледах ама после стъпих върху един, на който се оказа изобразено кучешко л***но. Оказа се че са част от кампанията на „За Града“ – „Вкарай малко мисъл в този град“. Свежо е и с нетърпение очаквам другите прояви на кампанията. Дано повече хора да ги видят и да вкарат мисъл, че и действие. Не можем вечно да се правим, че не ни влиза в работата нищо, което е извън входната врата на къщата ни, нали?