През уикенда имах възможност да посетя Кюстендил, където майка ми е а почивка в един санаториум. Преживяването се оказа достойно за документиране.

…автобуса

Стар, раздрънкан, миризлив и задушен. Половината пътници – роми.Другата – местни кадри. Самобичувах се поради факта, че съм се разглезила ужасно и очаквам автобуса да е комфортен, климатизиран, а компанията – интелигентна, добре облечена и хладно любезна.

Вместо това – две пищящи дечица и някакъв селски красавец, който не спря да говори по телефона. Не знам защо, но все имах усещането че само се преструва че говори…

… санаториума

Култово място.Времето е спряло някъде към 1960…Сградата е в типичен соц-стил – строга, внушителна  и депресиращо сива и мрачна. Не знам как някой би могъл да се излекува от нещо в тази обстановка.Малко хубаво кътче – римската арка на входа…

Имах непрекъснато чувството че отнякъде ще изкочи Милицията да ме арестува незнайно за какво.

Да не забравя уникалните лозунги по стените, които документирах на снимка. Любимия ми, поставен на стратегическо място в столовата „Преяждането е вид хранителна наркомания, особено вредна за здравето през втората половина на  живота“. Чудя се кой ли гений е писал тези бисери:

Бисер номер 1

Бисер номер 2

и моя личен фаворит, поставен на видно место в трапезарията:)

…града

Е  много зелен и прохладен. Не всички са много любезни (една циганка едва не ме преби, защото исках да й снимам балоните), има доста млади хора (остана мистерия с какво се издържат). Разбира се преобладаващата е чалга-стилистиката- бели панталонки, лъскави сандалки, крещящи блузки с огромни деколтета. Видях две млади майки, които очевидно имаха претенции за добре поддържани, обаче някак си грубите им селски черти не можеха да се скрият от 5тре тона фон-дьо-тен, с който бяха намацотани.

И много соц- романтика.Надписи „Детмаг“ и „Гастроном“ ( последния гастроном, в който си спомням че влизах беше този в Полски Тръмбеш около 1990). Паметници с гръмки думи „Да живее републиката, смърт за войната“. Едри социалистически жени в странни пози на мост. Соц-хотели.Спа-хотели.

… готини неща

• Църквата „Успение Богородично“ на центъра – с три дървени купола и полу-вкопана в земята. И невероятна градина, където времето просто не съществува.
• Начина по който местната агенция за недвижими имоти показва обявите си – на лепящи листчета на вратата на офиса си.
• Фирмата „Църна маца“ се ползва с особена популярност, така и не разбрах защо.
• Един възрастен господин, който всяка вечер пееше пред санаторума. В деня, в който бях там, той учеше малко момиче с изгаряния по цялото тяло да пее. „Кой знае, може един ден колежка да ми стане, певица“ усмихваше се старецът

Днес, минавайки покрай един малък цветраски магазин в началото на „Иван Вазов“, видях ваза със слънчогледи – големи и малки и се замислих с какво свързвам слънчогледите…оказаха се доста неща:) Ето някои от асоциациите:

1. Моята любов към слънчогледите, която не знам от кога датира и на какво се дължи.Милия жест на Влади, когато ми подари три огромни слънчогледа и за пореден път ме накара да се чувствам по детски щастлива:)

2. „Черна котка, бял котарак“ -прекрасния филм на Костурица с прекрасната любовна сцена в полето от слънчогледи. Циганска работа.Циганска, ама хубава!

3.Али от Индонезия с тъжната си история. Влюбил се в една сръбкиня, пропътувал целия този път само да прекара няколко дни с нея. А тя дори не му обърнала внимание. Любимите й цветя били слънчогледите.Той си беше направил труда да й изработи покана за вечеря (приготвена от самия него), със слънчогледи и текст, преведен на сръбски.А тя дори не отишла на тази вечеря.Така ме заболя…

4.“Поля от слънчогледи“ на Остава.Красива музика, поезия, емоции, хора. Обичам онази част в която се пее:

„Сняг и ябълков цвят вали/чисто и бяло никога не ще се стопи/няма изток от Рая/посе, отгледай болката и отрежи“

5. Магазин „Слънчоглед“ на „Иван Вазов“ – едно от моите спасителни островчета, мястото където задоволявам вечния си глад към красивото.

И толкова много обичам да видя слънчоглед, независимо дали самотно стърчащ пред сградата на ДАМС в София, или безкрайно поле жлътнало се под яркосиньото небе когато пътувам…

 

Напоследък писането ме тормози. Човъркам се и се терзая.

Наскоро открих разказите си, които съм писала едно време (не чак толкова отдавна, само в далечната 2001:) ). Прочетох ги. Сториха ми се интересни, живи, но и малко плоски.Езикът ми е толкова натруфен с метафори и сравнения, че някак си личи че нямам опит в писането. Сега предполагам бих ги написала по-лаконично.Надявам се че биха звучели по-малко изкуствени.

Очевидно е че с опита писането се доближава до реалността.Историите стават по истински, езика по-пестелив и близък до ежедневния.Имам много да пиша, докато успея да постигна това.

Все още ми е трудно да свикна с писането на компютър, макар да е доста по-удобно. Хартията има някакъв чар, нещо магнетично. И аз отдавна съм под нейна власт. Трудно ми е да начаткам нещо направо на клавиатурата, без преди това да съм го написала някъде или поне без да съм го попрехвърляла из ума си поне седмица.

Писането е магия и би могло да запълни цяло едно съществуване.Можеш да си изградиш свят, два, три…милиони и да си живееш в тях. Добра алтернатива ако ти писне този…което често се случва.

Знам че хората са ми много интересни, искам да пиша за тях. Направо невероятно колко странни хора познавам.Изкушавам се понякога да си играя с образите им и да си мисля каква каша би се забъркала ако просто ги опиша, допълвайки това,което не знам от собственото си въображение и ги вплета в някаква история.

Кой знае.Един познат, млад автор от висотата на своите 21 години (тук се подсмихвам под мустак) ми заяви че за да пиша трябва да имам какво да пиша. Е, аз имам.Даже твърде много.

 

Случайностите играят доста важна роля в живота ни, макар често да се опитваме да отречем това и да се потупаме гордо в гърдите като „господари на собствената си съдба“.

Всъщност дали това са случайности е трудно да се каже. Все повечевярвам че нещата се нареждат според някакъв замисъл, който не ни е известен…Тов аопределено носи успокоение, че няма да бъдем изоставени в страдание и на кръстопът дълго време.

***

Срещнах Лилия в автобуса за Велико Търново.

Жена на 55, с къса бяла коса. Сините и очи излъчват някаква блага светлина. Не приличаше много на българка. Хората, които са живели извън България изглеждат някак по-спокойни, мили и щастливи…

Оказа се че Лилия познава баба Марияна от Дома за възрастни в Дървеница. Преподавали заедно във „външна търговия“ заедно. Случайност?Заговорихме се за Марияна – каква дама е, как се отличава от другите.

И така от дума на дума – Лилия ми разказа своята история…

Завършила английска филология, започнала да преподава.Нещо все я теглело навън, искала да се занимава с търговия, с бизнес.Малко преди промените през 1989 се премсетила да работи в „Интерпред“ за голяма междунарона петролна фирма.

Тогава била на 40.Било и обидно да секретарства на тази възраст, но преглътнала гордостта си. От тези години останал споменът на срещи с безскрупулни хора, които натрупали богатството си с далавери с парите на обикновените хора.

След известно време съпругът на Лилия решил да отиде да работи в Украйна. Това било шанс за нея и тя го последвала и си намерила „прекрасна работа“ – като преподавател и дистрибутор на учебните материали на „Лонгман“. Обикаляла цялата страна и изнасяла лекции пред групи от минимум 80 души.

После отишла в САЩ. И досега е там, там са и децата и. Но чувства че иска да се върне, за да бъде опората тук на семейството си.

***

Лилия твърдо вярва в Бог и смята че той я е изпратил да странства по света, дал и е изпитания, за да я научи каква е нейната мисия и да и даде вярата. В семейството,в което е израстнала (родителите и са били членове на Партията) няма никой религиозен…ала нещата, с които се сблъскала в живота си я направили мъдра.

Няма как да не вярваш, че Бог всеки ден ни дава шанс да открием себе си и вярата си в доброто начало. И ни среща с точните хора, които да ни помогнат за това.