Срещнах баба Марияна в дома за възрастни в Дървеница.

Облечена е в синя памучна рокля на цветя. Носи от тънките подрънкващи гривни (Bangles).Такива гривни продават в индийските магазини, но нейните изглеждат сребърни.Подпира се на бастунче.

Често подпира замислено глава и ме гледа над старите си очила с рогови рамки.

***

Родена е в Швейцария. Баща и бил от Русе, а дядо и Кирил от Трявна.

Понеже баща и пътувал, тя била “добре с езиците”. Знае немски, френски и руски.

Преподавала е немски във “външната търговия”.

От цялата и личност лъха аристократизъм и спокойствие.

***

Да дойде в дома за стари хора решила сама. “Швейцарското възпитание” изиграло роля.

Там (в Швейцария) възрастните хора  се отделяли за да не бъдат никому в тежест. Тук, нашия балкански манталитет е да сме привързани към дома си, казва тя. А всяка привързаност е робство…

***

От време на време жената не може да си спомни думите, някои факти. “Ох, памет моя”, въздиша тя, бърчейки чело в опит да се сети за името на училището, в което е учила.

Въпреки това обаче, разговорът тече леко и приятно, скачаме от тема на тема.

Баба Марияна не може да проумее откъде идва човешката злоба.

“Всеки е преди всичко човек” замислено казва тя. “А моите внуци учат едни неща – компютри и други неща, които обаче нямат реално приложение, топлота нямат, не знам дали ме разбираш”.

Разбирам я, и още как.

***

Пътувала е много и е благодарна че и сега има контакти с хора от цял свят. Езика според нея ти отваря много врати, цял един нов свят. Не може да проумее как в голяма част от българите я няма онази искрица любопитство и откривателски дух, които движат останалата част от света.
***
Говорим си много за българския манталитет.

Ние тук на тези Балкани, от кого да се научим на хубаво – всичко в България е направено със сила. А българина е толкова непоследователен и нелогичен.Например към храната – плаче че няма какво да яде, а цели комати хляб се изхвърлят ей така.

Трудно е да се разбере българина, а още по-трудно е пък да го заобичаш… ***

Много ми беше приятно да се запознаем, мила.Пак заповядай, казва ми старицата на сбогуване.

А аз си мисля- защо не срещам повече такива хора всеки ден…

Едни много близки до сърцето ми хора организират за XI-ти пореден път „Балкански младежки фестивал“.

До скоро събитието се провеждаше в Габрово, но от миналата година се премести в Сандански. 

Получава се много хубаво, защото се събират млади хора от балканските (а и не само) страни с доста разностранни интереси и от различни организации. Много млади изпълнители се представят на концертите, които са всяка вечер.

Паралелно с концертите и фестивалната програма тече и кръгла маса с представители на различни организации. Тазгодишната тема е за „Дигиталните комуникации като ключов фактор за изграждане на партньорство в младежката сфера“.

Тази година ще има 60 души, които ще жонглират с огън, графитъри, татуировчици, жонгльори и още изненади.

 С нетърпение очаквам събитието, не само защото съм емоционално свързана с него, но и защото за мен организирането на такива форуми и събития е начина да се насочи вниманието на все по-апатичните „тийнове“ към нещо стойностно.

 

Автобусите са странно място.

Много хора, събрани откъде ли не, затворени принудително в тясно (особено в пиковите часове) и задушно пространство. Щипка жега, лъжичка „телесни ухания“ и две-три нежелани докосвания и ето ти една взривоопасна смес от агресия, която само чака повод да се излее в поток от грозни звуци и слюнка.

Но не за това ми беше думата. Автобуса е „обществен транспорт“, което означава – достъпен за всички членове на обществото. Дори за онези, които по принцип предпочитаме да игнорираме – пияници, луди, бездомници и „странници“. Понякога дори обикновени хора изглеждат странни в контекста „автобус“…

***

Наскоро седях срещу едно  момиче. Може би нямаше 18.Облечена „ала пънк“, с тупирана коса, кръстосала предизвикателно крака. Четеше Агата Кристи. Нищо странно. Ако не беше незапалената цигара, стисната между ярко начервените и устни…Момичето спираше на равни интервали, отгръщаше страниците, изваждаше цигарата от устата си, изтърсваше въображаемата пепел и после пак настървено захапваше филтъра и всмукваше. Толкова много бунт имаше в този жест…

***

До мен седна някакъв млад мъж – на околко 30 години. В ръката си държеше няколко от новите талони ( от по 10 билета, дето струват 6 лв). Движенията му бяха резки. Погледът- безумен. Преброи билетчетата (макар че те си имат номерца). Веднъж.Два пъти…Три…Подреди грижливо талончетата и ги стисна здраво с палеца и показалеца на дясната ръка. Известно време седя неподвижно, втренчен пред себе си. След 5 минути отново трескаво започна да брои билетчетата. За момент ми мина през ум че би могъл да разчлени всяко едно от телата наоколо със същата безстрастна педантичност, с която броеше скъпоценните си билетчета.

***

Чичкотото беше седнал на последните седалки, най-отзад в 94. Дебел, червендалест чичко в бели дрехи, който се потеше обилно и очевадно много страдаше от жегата.Беше купил зарзават – чушки, домати, корнишони, люти чушлета. И най-невъзмутимо си похапваше. Решително обезглави един корнишон и го сдъвка набързо. После  старателно, като внимаваше да не направи боклук около себе си изтърбуши една зелена чушка и я загриза. Използва, когато автобуса спря за да стане и изхвърли опашката на чушката през вратата. Седна, изглежда приключил с похапването, но скоро му омръзна да седи, издърпа една люта чушка от торбичката до себе си и (според мен твърде неблагоразумно) я налапа почти цялата…малко се позачерви и поизпоти от лютото…но това не секна здравия му апетит. Извади една платнена носна кърпа, после един корнишон…позабърса корнишона с кърпата и го заяде доволно. Когато приключи най-сетне ( почти бяхме стигнали Студентски град) попи потта по челото и врата си с носната кърпа и доволно се огледа.

За голямо съжаление тук контрольора се намеси в идиличното повествование с безмилостното си „Билети и карти за проверка“. Нещастния чичко не успя да отреагира достатъчно бързо и си изтърва спирката. Последваха зловещи закани към контрольора…след което дебеланкото си взе торбичките със зарзавата и слезе на по-следващата спирка, очевидно решил че няма смисъл да се разправя с хора, неуважаващи спокойствието му.

***

Та такива ми ти работи се случват в софийските автобуси. Всеки ден. По няколко десетки пъти…

Не съм от хората, които са възпитани да ходят често на църква, да палят свещи, да постят и да спазват всички ритуали и обичаи.

В много от тях винаги съм намирала здрав смисъл (в Българската традиция дори религията има здрав, приземен и малко утилитарен привкус), но поради липса на навик не съм ги спазвала особено. Пък не обичам лицемерното маниерничене и парадиране с религията.

Бог е нещо много лично и никога не съм чувствала нужда да ходя на специални места за да разговарям с него. Макар че – признавам, някой места носят нещо наистина неземно и доближаващо ни до вечността – манастирите винаги ме карат да се чувствам извън конкретиката на „тук“ и „сега“.

Напоследък доста често си мисля за Бог. Говоря с Него, моля Го. Може би заради емоционалните сътресения, които преживях през последната година, заради това, че трябваше търпеливо и бавно да откривам истината за любовта и да се научавам да обичам хората с всичките им слабости. Веси , която е много по на „ти“ с Бог ме напътства. Помага ми да разбера нещата и ми носи спокойствие.

Много малки неща се случиха, които ме карат да вярвам че Бог чува. Не винаги отговаря веднага, понякога си прави оглушки…но отговаря. В повечето случаи когато се бави, то е за да ни насочи сами да намерим пътя си. Понякога това изисква много лутане, болка, падане…но в края знаеш, че ако не си минал през това не би могъл да бъдеш това което си. И не би бил толкова близо до създанието, което носи у себе си любовта и мъдростта, с които Бог е замесил калта преди да ни създаде.