петък вечер

Прибирам се в петък вечер.

Тишината е толкова дълбока, че ми се струва невъзможна. Ясна и студеа есен.

Вървя към вкъщи и с всяка крачка тревогите ми някак олекват.

Усещането за дом се променя – с отдалечаването от детството, остаряването и загубата на родителите, с разпиляването на приятелите по света. Все по-малко са хората, които споделят началото на историята ти. 

Но този град я пази. И ще ти я припомни, когато имаш нужда.

Хубаво е да усетиш това в тази ноемврийска петък вечер.

Че си имаш своето място в голямата Подредба (или хаос) . И че няма страх, а само радост.

Advertisements
петък вечер

това е само игра

Понякога ставаш толкова циничен, че постоянното очакване някой да те разочарова, се превръща в част от теб.

Дебнеш го кога ще се издъни и рано или късно това се случва.

Смяташ, че изходът от играта ти е ясен, защото хората са толкова предвидими.

И все пак – това е игра. Има твърде много неизвестни, за да си струва да правиш големи залози.

Ако можеш да задържиш момента, в който заровете са във въздуха. Да ги оставиш да паднат без да очакваш определена комбинация.

Вече си спечелил.

 

това е само игра

тъмната страна

That place… is strong with the dark side of the Force. A domain of evil it is. In you must go.
What’s in there?
Only what you take with you.

Оказва се толкова трудно да приемеш тъмната страна. Но без да признаем вината, страха, неадекватността и срама като част от себе си, няма как да победим демоните си.

 

тъмната страна

просто защото

Продадохме апартамента на баба ми.  Детството ми придобива все по-неясни очертания.

Разбрах, че понякога можеш да нараниш някого, колкото и да го обичаш. И няма никакво значение, че си го сторил неволно. Злото си остава зло.

Книгите на Брене Браун ми харесаха. Не са преведени на български сигурно защото никой „истински българин“ няма да си купи книга за уязвимостта. Или пък защото хората по принцип не обичат такива теми като вина и срам.

Може би ще пиша повече. Макар че,  „words are very unneccessary, they can only do harm.“

 

 

 

просто защото

Лудостта на май

Май е много особен месец.
Всичко е в сочни нюанси на зеленото, ухае безсрамно на цъфнали китки, ту грее ласкаво слънце, ту се излее дъжд из ведро. След дъжда – цветовете са още по-красиви и наситени, а въздуха лепкав и невъзможен за дишане.

Някаква особена пролетна лудост обзема всички, случват се странни и хубави неща.

Ето днес седя в мола и пия кафе.

Приближава се едно симпатично момче на не повече от 15. Усмихва се.

Понеже в България рядко някой те заговаря просто ей така (без след това да ти поиска пари примерно) аз се подготвих да го отпратя.

„Може ли нещо да Ви питам?“ казва.

„Да“, кимам му да продължи.

„Според вас каква прическа ще ми отива?“

Ей това не го очаквах! Да ме беше питал как се сглобява атомна бомба по-добре 🙂

След като се окопитих, му отвърнах, че и така е добре. Да иде при фризьора си и да го пита как да си оформя прическата с някакви продукти. Обясних, че „наистина не знам какво е модерно“ и че „съм малко далеч“ от неговата възраст.

„А до какво сте близо“ – попита по детски той.

Беше странно неловко, но хубаво.

Не знам дали сме подозрителни или твърди заети да се правим на каквито не сме, но такива разговори с непознати рядко ми се случват в България.

Но нали сега е май. И всичко е възможно 🙂

Лудостта на май