Не следя отблизо учителската стачка, признавам си. Но днес тя буквално си навлезе в живота ми, случи се по улиците и местата, през които минавам всеки ден за да ида на работа. Огради ме с шумовете и лицата си. Преобърна ми спокойствието и ми зададе много въпроси. Стомаха ми се сви на топка от яд, че всичко в тази държава се решава по този начин – с извиване на ръце, после от мъка за  тези хора, които просто явно вече не издъжат беднотията да ги стиска за гушите. Оди обяснявай на гладния, че в бюджета няма достатъчно пари за увеличение на заплатата му и че трябва да се мисли „дългосрочно“, когато единствената му мисъл е как да се справи с утрешния ден.

Колкото повече си блъскам главата да реша дали подкрепям или не учителите, толкова повече се оплитам. Уважавам правата им да получават достойно заплащане, но не подкрепям начина, по който си го искат (знам, отчаяни са и сигурно някой се възползва от това). Но не мога да се отърва от усещането,  че освен жертви на безумните промени в образователната система, една голяма част от тези хора са и просто занаятчии, които гледат нормата, а не качеството на произведеното (да, знам,че качеството на изходния материал също е важно, но все пак…). Майка ми казваше, че едно време който не бъдел приет да следва друго, отивал да учи за даскал, та заради това толкова малко хора си обичали работата.  Аз, Слава Богу, все на свестни учители съм попадала, но май не за всички от тях това беше призвание.  Очевидно, когато не влизаш в класната стая само да си изпееш урока а и да научиш тълпата отегчени тийнове на някаква човещина, би трябвало да получаваш съответното финансово поощрение. Кой обаче може да каже кой е учител по призвание и кой-просто по професия?

Нещата се въртят в омагьосан кръг, от който аз лично не мога да видя изхода – учителите стачкуват – родителите (особено работещите) се чудят какво да си правят децата – децата продължават да не получават добро образование – децата порастват и отиват напълно неподготвени на пазара на труда…и т.н. и т.н. и т.н.

Наистина явно наша българска черта е да оставяме важните неща за последния момент. Дано поне тази учителска стачка промени нещо повече от размера на заплатите…

Диалог:

-Обичам си работата.Наистина ми харесва!

– Каква полза ако не ти доставя удоволствие да я вършиш?

Знам че сигурно е банално това, което ще кажа, но ще го кажа

Впечатлена съм от присъствието на Мартин Заимов в интернет пространството.

Впечатлена съм от цялата му „медийна“ кампания (или поне от това, което съм видяла досега) – идейно и интелигентно направена е. Допада ми образът младия, интелигентен и енергичен човек, който би желал да работи за развитието на София.

Ако можех да си дам гласа за някого, то принципно той би бил за него, защото Мартин представлява доста добра опозция на мачовското излъчване на ББ и на цялата селяния която ни залива от политическата сцена.

Обаче, има едно голямо НО.

Просто не вярвам, че колкото и да е кадърен този човек, той би могъл да се справи с това, което представлява София в момента. Проблемите са безброй, а няма ли колективна воля за решаването им, те си остават да висят (примери досега – бол). Не вярвам, че избирайки Мартин за кмет ще секнат корупционните скандали, сделките с общински имоти и произвола на едрите  ( и вече добре облечени) бизнесмен. С извинение към всички живущи в София, но не мисля,че хората в този град са готови за точно такъв тип човек да ги управлява. Тук още властват (не знам докога) законите на джунглата и затова ББ си е напълно на място в цялата картинка.

Една птичка пролет няма да направи, ако софиянци нямат нагласата да променят нещо заедно, за общото благо ( а тази нагласа малко трудно се получава, ако си живял в джунгла, където всеки е за себе си). За съжаление…

Днес докато кротко се опитвах да си върша работата в нашия малък офис, редакторката ни съобщи, че сме получили писмо от Ангел Грънчаров, в което той ни обяснява своеволията на Еленко Еленков, приложени върху личния му блог.Забавно ми става като прочитам, че това е целенасочено посегателство предвид предстоящите избори. И после си задавам логичния въпрос „Защо пък аджеба на човека съм му отнели правото на свободно изразяване в „Блогосфера“ и „Мегафон“?“. Аз лично за себе си не мога да реша кой-крив, кой-прав и кой кум …и т.н.

Мисля си само, че:

а) когато има такъв виртуален конфликт, може би е добре двете страни да се срещнат лично и да си изяснят позициите, щото казват, че ‘истината е някъде там’ (без физическа саморазправа, разбира се). Вярвам, че г-н Грънчаров сигурно има резон да протестира, ама каква полза да се негодува онлайн?

б) никак ама никак не е хубаво да се меси личността на някого с работата му. И няма смисъл да се сърдиш на някого и да го обиждаш, ако той си върши работата – като го правиш само се показваш доста незрял.

в) дали е правилно да се махат блогове от агрегатора, кои са причините, кои остават и какъв  е ефекта си е решение на екипа на онлайн изданията на „Икономедиа“. Те вярвам са големи хора и знаят кво, аджеба правят. Ако не знаят – толкоз по-зле за тях.

г) кво пък толкоз с тази „Блогосфера“ 🙂 Така или иначе интернетот никой не може да го забрани, никой не може да забрани на някого да си чете или да не си чете някой си блог 🙂 (може и да може всъщност, ама аз не съм запозната с такъв начин)

В заключение – вземете пийте по едно кафе.

This might be the beginning of a beautiful friendship 😉