Напоследък все по-ясно осъзнавам ползата от това че работих за без пари и се занимавах с на пръв поглед странни за колегите ми в университета неща цели 4 години. Просто дори нищо друго да не съм научила, поне съм придобила някакви трудови навици и нагласа към живота и работата. Научила съм се аз да съм активната страна, да питам, да искам да разбера правилно точно какво се иска от мен, да давам обратна връзка, да търся изходи от безизходни ситуации и да не мрънкам много когато се налага да се стегна и да работя.

Затова и не разбирам как някои може да разсъждава в стил „все още уча, затова няма кво да си давам зор да бачкам“ и „абе аз да го свърша пък после ще видим дали точно това е трябвало да свърша“.

И другото – винаги са ми обяснявали, че мотивацията е вътрешна и ако тя липсва много трудно можеш да накараш някого да работи с желание. Страхувам се,че моята мотивация е тясно свързана с ценностната система на компанията. И май твърде рядко бих намерила ценностна система, която отговаря на моята. Тогава – какво остава – да работя заради чувството си за дълг, а истински да влагам себе си само в нещата, които обичам?

Когато бях в 3-ти клас класната ни казваше:

“Любопитството е признак на ниска култура”.

Тогава това явно ме е респектирало, но сега като се замисля – си е един съвсем възрастен похват да убиеш детското любопитство и да вкараш мислещите и учудващи се на всичко същества в рамките и коловоза на “големите”.

Аз обаче продължавам да съм си някак любопитна. И Слава Богу, че иначе сигурно щеше да ми е много тежко да работя като журналист.

Въпросът обаче остава – докъде любопитството е признак на любознателност и отвореност към света и къде е границата, след която се превръща в “признак на ниска култура”. В повечето случаи се старая да не навлизам в твърде личното пространство на хората, но все пак винаги остава това съмнение…

Така например, отворените прозорци, през които се виждат стаи и хората в тях неудържимо ме привличат. И то не защото очаквам да видя нещо скандално там, да следя някого. Просто са като влизане в друг живот, все едно да надникнеш в кукленска къща, да видиш разиграна сцена от романа, който четеш или пишеш.

Но имам ли право да надничам така в интимното пространство на хората?

Макар че от 8 минути е вече Tuesday се чувствах някак длъжна да споделя…

То не е точно хайку, а нещо, което съм написала в един друг дъждовен ден, само че през май:

дъждът пада на едри тежки капки
а хората бягат от него
сякаш ще им направи нещо
той е толкова нежен всъщност…

Днес поставих световен рекорд по най-бързо купуване на обувки.

Влязох в магазина на път за една среща. Харесах си модел. Попитах за номер. Нямаха от този цвят. Бяха ми големи. Попитах пак за номер. Този път нямаха и от този цвят. Накрая си избрах кафевички. Галошки. Останах с тях. Платих. Написаха ми гаранционната карта. Пожелахме си “лека вечер”.

Всичко това за не повече от 5 минути!

Очевидно пред перспективата да газя босичка в дъжда (който макар и летен, е доста студен) се стопява всяка женска суета.