Какво бихте направили, ако виждахте бедността на всеки ъгъл?
Какво ако тя е толкова всепоглъщаща, че не бихте могли просто да се скриете зад тъмните стъкла на очилата си?

Обикновено се стараем да избягваме просяците, отвръщаме поглед, подминаваме ги гузно, като вътрешно се радваме, че не сме на тоя хал.

Сещаме се по празници да изпратим някой благотворителен смс, да занесем стари дрехи за някои старчески дом или сиропиталище. И с това приключва всичко.

Затова, искам да ви разкажа една история.

Тук в Индия хиляди хора нямат дори една стотна от това, което ние имаме. Не, не става въпрос за компютър и мобилен телефон, дори не и за нови дрехи. Те нямат подслон. Живеят в колиби, скалъпени от стари билбордове, на улицата, в прахта. Без ток, без чиста вода. С оскъдна покъщнина и един кат дрехи. За тях един долар е дневната надница, с която трябва да нахранят няколко гърла. Най-страшното, обаче, е, че те нямат шанс да се измъкнат от това. Нямат достъп до образование, до работа, до хилядите възможности, които светът ни предлага на тепсия само с един клик в интернет.

Твърде утопично е да вярваме, че някой може да помогне на всички тези хора, да им даде хляб, работа, подслон. А и аз не вярвам в гръмките думи за „глобална промяна”.

Малките неща, които правим всеки ден – те могат да променят много.

Преди четири години Биша (моята сегашна шефка) създава Faith Foundation, за да помага на деца от бедни семейства. Не само като им дава дрехи, но и като ги учи на полезни умения, които могат да ги измъкнат от мизерията. Така например по проекта „Млади предприемачи”, деца до 12 годишна възраст изработват пощенски картички, като половината от парите при продажбата им отиват за изработилия картичката, а другата – за включване на още деца в проекта.
Може сумите да са малки
Може картичките да са омацани с лепило
Може да продадат само няколко бройки

Обаче аз вярвам, че поне едно от тези деца ще научи нещо ценно за цял живот.
Ето защо смятам да се включа в проекта 🙂