Днес с един приятел спорихме коя книга е по-хубава „Алиса“ или „Мечо Пух“.

И изведнъж разбрах защо всъщност харесвам „Мечо“ повече.Непринудена и истинска е.Никой не ни лъже че мечето Пух е умно, че Йиори е оптимист а Прасчо – храбър.

Ето защо!

И се сетих за един епизод от анимация „Мечо Пух“, в който Йиори демонстрира очарователно как да запазим самообладание дори в неприятни моменти.

Докато се разхождат из Гората, Ийори изглежда попада в нещо като плаващи пясъци и започва да потъва.

Репликата му, констатираща неприятния факт и изпълнена с философско примирение:

–Потъвам.Очаквах го.

Просто прекрасно!

Днес заприказвахме за работния ден или по-точно за работния ентусиазъм.

Каква би била дефиницията на подобно понятие не съм много сигурна. Все пак идеше реч за нещо средно между бодрост и желание за работа. Някакво магическо състояние за което се казва че „работата спори“.

Достигнахме до извода с няколко колеги, че работния ентусиазъм се проявява най-вече сутрин, а към обяд човек се сдухва и изобщо…“Колега, я не ме занимавай с глупости“… (за хора като мен, които до към 10 са неадекватни – колко ли време спорна работа остава – няма що 😦 ).

А както се казваше в един виц – „Защо на всички им се доспива след ядене?- Ами защото кожата на корема се опъва и клепачите се притварят …“

Та затова смятам че сиестата може би е една много добра идея за поддържане на следобедния работен ентусиазъм. Работиш каквото работиш до обяд, хапваш и полягаш за 30тина минути (не повече, няма да лентяйстваме я!). Предимствата на такова едно „полягане“ са си доста. Примерно – различни изследвания са доказали че освежва паметта. Без да съм правила специално изследване, аз съм убедена, че със сигурност помага за успокоение на нервите и прави хората малко по-мили и усмихнати един към друг.

Всъщност, ако вземем че възприемем сиестата – няма да открием топлата вода. От тази статия  в Уикипедия научих например, че в Тайван в училищата има специален час за спане, а повечето компании в Япония имат в офисите специални „стаи за подрямване“ 🙂

 Питам се в нашия сериозен „липса на място в офиса “ проблем – къде ли можем да си направим „стаята за подрямване“…

Днес реших да отида да се издължа на всевъзможните Топлофикации, Софийски води, БТК-та  и прочие уважаеми институции, които биха направили всичко да ни приберат паричките.

Но бях неприятно изненадана.

Защото…

Сметките могат да се платят (всичките без интернета) в Телефонната палата. Последния път, когато ходих (преди около месец) досетливите служители бяха сложили в паричния салон една от онези прекрасни машинки, дето им казваш каква сметка искаш да платиш, а те изплюват картонче с номерче.После чакаш номерчето ти да се появи на светлинното табло над някоя от касите и така – пей сърце. Толкова бях впечатлена от технологичния ни напредък и от факта че успях да платя 5 сметки за около 6 минути без да чакам на никакви опашки, където изнервени пенсионери ме посръчкват или разни нагли лелки се опитват да ме прередят с извинението че „били на работа“.

Днес, когато вече сме в ЕС, плащането на сметките ми отне горе долу пак същото време.

Само че…за моя изненада, очарователното, плюещо-картончета-с-номерца устройство го нямаше. Беше скрито зад вратата и зачулено с някаква торба.

Стана ми много тъжно.

Очевидно, на българите (вече европейци)  им е толкова трудно да разберат как функционира устройството, че се налага то да бъде обслужвано от любезна лелка, която обяснява процедурата „избирам си какво искам да платя-натискам копче- излиза картонче-чакам си реда – отивам на гишето, където за пръв път светне моето номерче“. Явно след известен пробен период ръководството просто е решило, че е нерентабилно да поддържа длъжността „обслужващ апаратче за поредни номера“.

И сега пак ще си плащаме сметките по стария начин – с опашките, с ръчкането и пререждането…както ние най-добре си знаем…

Вчера в държавата Абсурдистан се случи нещо мнооого потресающо.

Една група „журналисти“ – корифеи на аналитичната мисъл, блюстители за чистотата и богатството на езика, истински „Рицари на печалния образ“ на сериозната разследваща журналистика се обявиха против идеята за безплатен вестник.

Щеше да е смешно:), ако не беше тъжно:(.

Докога чалгата ще бъде начин на живот в тази държава, питам се аз…

Докога всичко което ядем, пием, гледаме, слушаме и четем ще бъде пошло и злобно?

Докога общественото мнение ще се формира от издания и предавания, които нямат какво да кажат, затова наблягат на начина, по който го казват,а  той в общия случай е агресивен и селски?

Кога ще влезем в цивилизования свят с това отношение?

Кой ще ни приеме, като първото нещо, което  правим като влезем е да си сложим мръсните крака на масата?

Европейци…ама не до там…

А безплатен вестник в Абсурдистан ще има. Няма как да няма, след като навсякъде по света такива издания имат успех. Въпрос на време.

Ще бъде интересно дали именно тези, които днес плюят по идеята утре няма да излязат с някаква зле скалъпена нейна модификация и да се бият в гърдите че „развиват новаторската журналистика“.

Тогава вече ще е наистина смешно!

––

Всяка прилика с действителни лица и събития е не съвсем случайна.