Вчера най-сетне успях да гледам екранизацията на „Enduring love“ по романа на Ian McEwan. Бяха превели заглавието „Да устоиш на любовта“ а на книгата е „Неумолима любов“.

Филмът беше сравнително добър, дори Даниел Крейг беше подходящ за  ролята на Джо. Само дето много от нюансите и декорите естествено се губят в екранната интерпретация.  Определено книгата по-ми хареса. Макар че като се опитах да прочета The child in Time я зарязах по средата. Стила на McEwan е малко тежък и протяжен…затова може би. Или пък просто не е бил точния момент за този автор. Книгите трябва да се четат в точния момент, иначе ефекта не е същият.

Обичам Ийори. Той не е досадно мрънкащо животно, нито е досадно всезнаещо животно.

Той е просто ужасно тъжен и очарователно меланхоличен. А най-любимата ми е опашката му, закачена с пиронче 🙂

Ето малък откъс от ГЛАВА ЧЕТВЪРТА, В КОЯТО ИЙОРИ ЗАГУБВА ЕДНА ОПАШКА И ПУХ НАМИРА ЕДНА

„Понякога (Ийори) си мислеше тъжно: „Защо?“ , понякога мислеше „Закъде?“, понякога – „Колко всъщност?“, а понякога не бе много сигурно за какво мисли.Затова, като видя, че Мечо Пух крачи насам с тежките си стъпли, Ийори се зарадва, че може да престане да мисли, а да му каже мрачно:

-Как си?

-А ти как си? – попита го Пух.

Ийори люшна глава насам-натам:

-Не много как! – каза той.

***

Наскоро попаднах на едно много луксозно издание на Egmont UK на „Мечо Пух“ (365 days with Winnie the Pooh), което според книжарката било внесено само в 2-3 бройки в България. Е, ако все пак ви попадне – вземете си го. Струва си всеки ден да бъде разведрен от историите на глупавото старо мече и неговите приятели:)     

Наскоро ми попадна една книжка (клижленце даже, защото нямаше и 200 страници) – „Интимност“ на пакистанеца Ханиф Курейши. Изчетох я на един дъх в един хубав неделен следобед, слушайки Нина Симон. Наслаждавах се на падащия здрач в стаята и на усещането че е толкова хубаво да съм сама със себе си, без да изпитвам нужда от някой друг (случва ми се може би за пръв път и, надявам се).

Та за „Интимност“-та ми беше думата. Разказва се за мъж, който, по всички „мерки и теглилки“ на съвременното общество и наложените от него стереотипи следва да бъде щастлив.Има си човека добра и високоплатена работа, свястна жена, любовници, две сладки дечица, дом и т.н. и т.н.

НО (винаги има едно такова) той НЕ е щастлив. Задоволен – може би, но щастлив – не. И той просто решава да си тръгне…ей така, с пълното съзнание  за болката и разрушението, което ще причини на близките си, за несигурния живот и незадоволените нужди, които го чакат.

Никак не е лесно да бъдеш от този тип хора. Да не можеш да се радваш на статичното състояние, на щастието, към което всички хора се стремят. Да бързаш, да търсиш, да се стремиш…и да не можеш да се насладиш на това, което получаваш…защото ти омръзва още преди да си го постигнал.

Колко от хората правят разлика между „удобната задоволеност“ и спокойствието и извисяването на духа (което може би трябва да се определи като „щастие“)? И примиряваме ли се с първото, след като разберем, че постигането на второто е невъзможно?