…at least I have her love

the city she loves me…

/Under the bridge, RHCP/

Когато се чувствам сама и ми е тъжно се сещам за това. Наистина, София ме успокоява, разходките по познатите улици, старите сгради, абсурдните надписи, хората. Разтварям се в града и преставам да мисля че в момента не мога да концентрирам любовта си към един човек, може би защото е твърде голяма и странна. Толкова голяма, многолика, че може да бъде споделена само с града…

***

Музиката е неразделна част от сливането ми със София, всяко място и част от деня си има своя мелодия.

Сутрин

Последните дни спах у една приятелка, която трябва да ходи рано на работа в Бизнес Парк-а, та се налагаше да излизам в 8. Видях София сутрин, протягаща се, още сънена, с хората полека-лека тръгнали на работа, стискащи заветното кафе и досънуващи сънищата си. Трамваите, подрънкващи ( все още бодро и весело), метачите и продавачите на гевречета…

„Гравити Ко“ с „Ain’t no sunshine“ и „Away“ се оказаха много подходящи за сутрешно кафе на „Гарибалди“. Отново изпитах чувството че съм някъде и никъде по света. И че съм щастлива там където съм:)

Следобед

„Шишман“ и уличките наоколко, пресечните на „Витоша“ и „Графа“, градинката при църквата „Свети Седмочисленици“. Под жаркото лято слънце очертанията се размиват, движенията стават лежерни и времето не бърза за никъде. Дори спира, запечатвайки на снимка представата ми за малка уличка в някой град в Латинска Америка. Салсата е най-логичното продължение на това мислено пътешествие…и се озъртам зад ъгъла, тайничко очаквам някой изкусен салса танцьор да се появи и да ме покани на танц:)

Надвечер

„Моста на въздишките“ до НДК. Банално място, комерсиално и с атмосфера не особено подходяща за въздишане (освен ако човек не си пада по отровни изпарения). Обичам да ходя там на свечеряване и да гледам как фаровете на потока автомобили се сливат в размити светлинни петна и линии. Сякаш гледам през мокро стъкло или през сълзите в очите ми…

„Остава“ са най- истински в този момент на градска меланхолия. И на удоволствие от нея…

Вечер

Понякога, когато съм в автобуса късно вечер (94 ще ми липсва, толкова много емоции преживях по този маршрут някак между другото) и си мисля за деня си, за бъдещето, за чувствата си…Depeche mode звучат с някаква убийствена обреченост и безнадеждност. Особено болезнено и примирено в „Damaged people“

„When I feel the warmth of your very soul

I forget I’m cold and crying“

През уикенда имах възможност да посетя Кюстендил, където майка ми е а почивка в един санаториум. Преживяването се оказа достойно за документиране.

…автобуса

Стар, раздрънкан, миризлив и задушен. Половината пътници – роми.Другата – местни кадри. Самобичувах се поради факта, че съм се разглезила ужасно и очаквам автобуса да е комфортен, климатизиран, а компанията – интелигентна, добре облечена и хладно любезна.

Вместо това – две пищящи дечица и някакъв селски красавец, който не спря да говори по телефона. Не знам защо, но все имах усещането че само се преструва че говори…

… санаториума

Култово място.Времето е спряло някъде към 1960…Сградата е в типичен соц-стил – строга, внушителна  и депресиращо сива и мрачна. Не знам как някой би могъл да се излекува от нещо в тази обстановка.Малко хубаво кътче – римската арка на входа…

Имах непрекъснато чувството че отнякъде ще изкочи Милицията да ме арестува незнайно за какво.

Да не забравя уникалните лозунги по стените, които документирах на снимка. Любимия ми, поставен на стратегическо място в столовата „Преяждането е вид хранителна наркомания, особено вредна за здравето през втората половина на  живота“. Чудя се кой ли гений е писал тези бисери:

Бисер номер 1

Бисер номер 2

и моя личен фаворит, поставен на видно место в трапезарията:)

…града

Е  много зелен и прохладен. Не всички са много любезни (една циганка едва не ме преби, защото исках да й снимам балоните), има доста млади хора (остана мистерия с какво се издържат). Разбира се преобладаващата е чалга-стилистиката- бели панталонки, лъскави сандалки, крещящи блузки с огромни деколтета. Видях две млади майки, които очевидно имаха претенции за добре поддържани, обаче някак си грубите им селски черти не можеха да се скрият от 5тре тона фон-дьо-тен, с който бяха намацотани.

И много соц- романтика.Надписи „Детмаг“ и „Гастроном“ ( последния гастроном, в който си спомням че влизах беше този в Полски Тръмбеш около 1990). Паметници с гръмки думи „Да живее републиката, смърт за войната“. Едри социалистически жени в странни пози на мост. Соц-хотели.Спа-хотели.

… готини неща

• Църквата „Успение Богородично“ на центъра – с три дървени купола и полу-вкопана в земята. И невероятна градина, където времето просто не съществува.
• Начина по който местната агенция за недвижими имоти показва обявите си – на лепящи листчета на вратата на офиса си.
• Фирмата „Църна маца“ се ползва с особена популярност, така и не разбрах защо.
• Един възрастен господин, който всяка вечер пееше пред санаторума. В деня, в който бях там, той учеше малко момиче с изгаряния по цялото тяло да пее. „Кой знае, може един ден колежка да ми стане, певица“ усмихваше се старецът