Днес, както подобава за една неделя, решихме да идем с Асето на кино в Mall of Sofia.

При това на български филм – „Летете с Росинант“ .

Отиваме ние, взимаме си билети и сядаме в залата. Та като се почва – влизат някакви си хора с огромни (сигурно по половин кило) купи с пуканки и големи чаши кола. Ще рече човек, че са дошли да се намуат с пуканки и налочат с кола а не да гледат нещо (всъщност, съвсем не изключвам тези подбуди). Мда и като сядат и се почва едно бясно дъвчене и мляскане и бълбукане със сламки…ммм, прекрасно просто. Да живей културата! Добре че никой не си събу обувките да ги сложи на предната седалка.  Една жена, носеща пуканки пламенно обясни, че „никой не чисти между прожекциите, затва е толкоз мръсно“ , а аз си помислих – ми ако от 40 души влизащи в салона 35 млещят пуканки и чипс (пълен потрес, очаквам следващата оферта да е за панирани пилешки крилца), ти тряя си факир за да изчистиш всичките боклуци, които те теоретично (и съвсем реално) сътворяват.

Както и да е – едно хубаво нещо има в тези салони – като надуят долби-съраунда – не чуваш как целокупната зрителска маса премлясква.

Та – изгаснаха лампите. И като се почнаха едни трейлъри – горе-долу колкото половината филм траяха. Забавното беше, че рекламираха уж различни филми, а сцените и репликите се повтаряха едно към едно. Нещо като поп-фолк парчетата 😉

Филмът, о да…филмът. Толкоз много български звезди на едно място – Кръстьо Лафазанов, Татяна Лолова, Стефания Колева, Ицко Финци, Дидо Мачев и още и още. Зави ми се свят почти. Та – започна обещаващо – с веселяшки лафове и мили балкански картинки в стил Костурица. Това – до момента в който режисьорът не реши че трябва да вкара философски напъни за смисъла на живота и не издъни всичко с крайно абсурдния край а ла „България в Европейския съюз“. Честно, толкоз изкуствено му се получи, че все едно някой го беше поръчал този филм с пропагандна цел. Твърде жалко, защото докъм средата беше ок. А прословутата музика на Горан Брегович май беше по-скоро вариации на стари негови мотиви, отколкото нещо ново. Но пък циганския оркестър ми изпълни душата 😉

Та…ходенето в комерсиално кино да се гледа български филм…понякога е доста непредвидимо начинание …

Както често се случва в приказките, понякога героите тръгват на път в далчена страна (през девет планини в десета). Ето че това предстои да се случи и на мен.

След малко повече от месец заминавам за една година в Ню Делхи, Индия, да работя ето тук.

Малко ми е странно и страшно, но и много хубаво и радостно. Знам, че това е епизод от приказката, който не бива да пропускам.

Много хора веднага попитаха Защо точно в Индия?

Ами…няма конкретна причина. Не ми е било някаква мечта да ида там. Всъщност вече бях веднъж през лятото на 2005-та.

Да, много е мръсно…но и много красиво.

Да, много е бедно…но и пълно с млади и амбициозни хора.

Да, те са ужасно различни от нас…но излъчват спокойствие, примирение и някаква доброта.

Да, далече е…но светът е толкова малък.

Да, има страшни болести…но каквото е писано.

Да, ще бъде трудно…но лесните неща малко ме отегчават.

Няма да зарежа писането, разбира се, просто ще е доста по-рядко предполагам:)

Ако някой има поръчки които биха били изпълними – да заповяда 😉

Днес  Цвети откри дългоочакваната от мен изложба, посветена на любимите на всички през соц-а Трабанти. Беше скромно и уютно в „Чайната“, като очаквано дойдоха доста гости 🙂

Всички се вече се шегуват, че си е спечелила нов прякор – Трабанта. И май наистина мини-колата се е превърнала в голяма страст за нея в последните години.

Ето и две смешни истории за „Трабита“, които подочух по време на събирането:

Валял проливен дъжд. На някаква спирка без козирка се били събрали много хора и чакали да дойде автобуса, а той все не идвал и не идвал. По едно време пред спирката спира Трабант. Шофьорът смъква стъклото, ухилва се ехидно и се обръща към хората на спирката:

-Извинете, чували ли сте някой нов виц за Трабант?

Второто е истинска история.

Действието се развива в Цвикау (където е заводът на Трабант). Българин на гости на свой приятел. Гледа – голям сив панелен блок и до него още по-голям и сив панелен паркинг.  На паркинга само Трабанти – дестеки редици Трабанти. И един единствен „Ситроен“. Българинът изразил удивление пред тази умилителна картина.  А приятелят му германец уточнил:

-Не се чуди. Това е паркингът на работещите в завода на Трабант. А този „Ситроен“ е на директора на завода.

🙂

Такива работи…Можете да наминете да видите изложбата и да си купите албум със снимките за спомен. Аз лично вече си правя списък на кого да подарявам по-напред 🙂

Днес беше Празникът на светлината Diwali, на който индийците почитат богинята Лакшми. А ние в „Йога студио 108“ естествено си го празнувахме.

Преди това имах йога-клас, и тъй като не бях ходила от две седмици бях като дръвце леко 🙂 Нейсе…Започнахме да правим цикъл от 24 пози – т.нар „Поздрав към слънцето“.И както всичко останало в йогата – много прости движения, пък голям ефект…

След като приключихме с активната част, започнахме да се приготвяме за празника. Светла (инструкторката) беше помолила хората да носят свещи и почти всички, които се появиха и подариха по една. Наслагахме ги навсякъде – по первазите на прозорците, тъй като богинята Лакшми щяла да види пламъка им и да влезе при нас. Чаените свещички наредихме по пода. После поставихме тук таме възглавници и одеала за да могат всички поканени да поседнат. И на всеки по една чинийка със скромна вегетарианска вечеря, която се състоеше от нещо като баничка с плънка от яице, сирене и чушки, сладки тестени топки и сурови ядки. Една от жените беше направила и цели 12 литра невероятен лимонов сок с кафява захар, босилек и розова есенция!Толкова мило:)

Дойдоха доста хора – около 45 души. Всеки получи бинди на челото. Дори мъжете…не бях виждала мъж с бинди и ми стана малко смешно :)Първо слушахме легендата за богинята Лакшми, която е символ на красотата. Тя, също като Афродита и Венера била родена от морската пяна а с нея се появили и всички красиви цветове (нейният цвят е розово). На Diwali (всяка година се празнува на различна дата от ноември, според новолунието) хората трябва да са добри един към друг, да прощават, да подаряват и да си купуват нови дрехи. Богинята също така покровителствала семейното огнище, а неомъжените девойки могат да нарисуват на прага си „стъпките на Лакшми“ за да си намерят жених (голям смях падна, като почнахме да подпитваме разни подробности като например „накъде да сочат пръстите на нарисуваните стъпала – навътре към къщата или навън“ 🙂 )

Пяхме мантри. Много е странно усещането да седиш в стая с хора, които почти не познаваш и да пееш неща на странен език. Някакво древно чувство на транс имаше в това. Огромно спокойствие и топлина.

На тръгване всеки получи малко подаръче. Философията на празника е, че ако влагаш себе си изцяло в нещо и не търсиш изгода, то доброто рано или късно се връща. А ако пазиш всичко за себе си – независимо дали става въпрос за материални неща или за чувства – един ден ще започнеш да го губиш.

Беше наистина едно много светло преживяване:) Нямам търпение утре да посадя дръвчета!