Вчера за пръв път бях на курс по Йога.

В началото, като слушах моите дружки да си обясняват за йога-лагери, йога-пози и да си говорят неразбираеми и трудно произносими думи на санскрит, ми беше малко смешно.

Но всъщност се оказа доста приятно изживяване.

Отидох в Йога-студио 108 , което ми бяха препоръчали, макар точно до работа да има още едно студио, което вероятно би ми било по-удобно. Не съжалявам де, 108 е на около 10 минути от х-л „Плиска“ в един нов блок.

На входа си събуваш обувките и ги оставяш в едно малко шкафче (напомня ми за тези в детската градина: ) . После влизаш в неголяма стая. Ухае на ароматни пръчици. На пода има около петнайсетина постелки. И е някак непривично спокойно, така че без никой да те кара изведнъж ставаш тихичък, не говориш, а шепнеш.

Учителката Светла сигурно няма и 30 години, но излъчва спокойствие.Kогато започва да говори, не мога да откъсна очи от нея.

А гласът и е тих, спокоен, равен. Обяснява ни как да правим някои съвсем прости упражнения, но тъй като всички сме доста обездвижени и това май е трудно. Докато се концентрираме върху дишането си със затворени очи, тук-там се чуват пропуквания и ни напушва на смях 🙂

Новата група е само от жени (защо ли не се учудвам, йога не звучи много мъжествено май 😉 ), като имаше три мацки, които дойдоха със закъснение и това малко ме издразни. Тъкмо почти си успял да се концентрираш и хоп – някой чука на вратата.

Как да е:) Най-хубавото е, че после се чувстваш доста успокоен, усещаш някои крайници, които до момента май не са били твои и ти е едно такова жизнерадостно и усмихнато. По-добро начало на уикенда – здраве му кажи 🙂

Днес в този прекрасен есенен ден нашата любима столица отново има празник.

Проблемите отново са си същите, без особен шанс да бъдат решени в близките 30 години. Пак прескачам кучешки изненадки, пак се провирам между спрени автомобили или притичвам виновно пред някой каращ с бясна скорост джип с тъмни стъкла. Отново се клатя в раздрънкани и мръсни автобуси, пътувам минимум 30 минути в който и да е час на деня и в която и да е посока и слушам дивата чалга или каруцарските псувни на някой немит-незнайно-откога таксиджия с големи претенции. Продължавам да срещам намусени и агресивни хора, готови да ми скочат на бой само защото са станали с грешния крак от леглото.Задушавам се от претенции, изгорели газове и бетонни стени. Стряскам се и насън от образа на тъмния рицар на доброто ББ (или The one whose name must not be told ако обичате).

Обаче, като се замисли човек – в крайна сметка във всеки голям град е така. Е, верно в София е по-лошо, отколкото в Амстердам например, но пък е по-добре от Ню Делхи. Но и това е въпрос на субективно възприятие.

Затова реших да се замисля кое ми харесва в този град …може да е малко, но пък си го има, и го няма никъде другаде 🙂

Харесва ми сутрин да чувам камбаните на Александър Невски и да виждам златните кубета от прозореца си. Всеки път са различни, но винаги носят едно и също топло чувство – че съм си у дома. Обичам и денят ми да завършва с камбанния звън, разнесъл се над покривите…

Обичам „Шишман“ – със всички дупки, неравности, плюещи плочки, неправилно паркирани коли, блъскащи се в мен хора. С магазинчето за сладки срещу Руското училище. Със зарзаватчийницата, където моята приятелка продавачката винаги ми подава плодовете с усмивка ( и за миг успявам да забравя колко са скъпи). С магиите на „Дар за горене“ , с жълто-синьото на „Мачу Пикчу“. С „Билкова“ и „Медитерани“. Когато е огрян от късното следобедно слънце или в сумрака, когато първите нощни птици вече се събират на по бира. Ако има някое място, където наистина се чувствам „аз“ , това е „Шишман“. Не знам дали е съдба, но откакто съм в София – и двете ми работи са на раздстояние 100 метра от тази вълшебна уличка.

Обичам малкото останали градинки. Особено тази пред Народния, градинката до Народното събрание и „Кристал“.

Хубави са и старите къщи с малките скътани дворчета, където не знаеш какво може да откриеш…

Харесвам графитите – това, че някой се старае да развесели и направи цветен сивия град 🙂

Обичам площада пред НДК и Моста на влюбените. Винаги има толкова много слънчеви хора.

Обичам и да правя night window shopping по „Витошка“. И „Славейков“ обичам.

Като се замисля – София не е чак толкова ужасна…просто когато ни писне е добре да сменяме малко гледната точка. И да се усмихваме. така градът определено ще е по-приветлив 🙂

Днес беше една много слънчева и хубава неделя. Не знам защо, но имах усещането, че един от последните такива дни, преди изведнъж да завали, а скоро след това да забръска сняг. Все пак обаче остава надеждата за хубаво, топло и слънчево „циганско лято“.

Та…станах към 11 (имам си извинение, моля моля, щото си легнах в 5.30 заради един двоен рожден ден на който се разбих от танци:) ). Не знам как се случи, ама грандиозните ми планове за „правене на разни важни неща“ някак си отстъпиха място на качване в нета и „надписване“ на снимки от купона (хм, поне двама души ми казаха,че много са се забавлявали като са чели надписчетата ми;) така че това ще си го отчитам като добро дело ). После излязох и беше много хубаво…

Мислехме да ходим да видим изложбата „Земята отвисоко“ на Моста на влюбените до НДК, обаче кривнахме по „Хан Крум“ и влязохме в магазинчето Coquette. Там е едно такова малко, тясно и вълшебно, винаги има романчтични дрехи, а продавачките са любезни. Така де – излязох си с една мека жилетчица в малка хартиена торбичка 🙂

После с Цвети отидохме в Red Cafe – кафенето на „Червената къща“ , което доста отдавна исках да посетя. От там е и снимката (първата, която поствам тук 🙂 ). Хубаво място. Бяхме в градината, която в този сезон е още приятна (предполагам най-добрия момент да я посети човек е в ранния следобяд, че после след 4 става малко усойно). Много стилно съчетание „червено-бяло-черно“ 🙂 Само един леко притеснителен факт – мисля,че девойчето, което ни обслужи нямаше 16 години…

После влязохме в Booktrading и си харесах една джобна книжка за оригами. Бях помолила Цвети да ми донесе от Япония оригинални хартии, но тя сигурно е забравила, а не знам дали става с тези обикновените?Но книжката ще си я купя при първа финансова възможност 🙂

После бира с приятели и вкъщи…А зеленият чай с кокос е вкусен и с мляко. Направо започнах да си свиквам с него 🙂

През последните 4 дни заедно с още 3 шматки (Боже, дано не ме убият, като прочетат как ги определям) бяхме в Родопите.

„Импровизираната“ екскурзия протече под мотото „маршрут за пишман туристи-авантюристи“ :). Действително си беше такава, като се има предвид, че не бяхме особено екипирани за планински условия (е, като се изключат розовите дъждобранчета от магазина „всичко по левче“, с които мязахме на смешни,  загубили се в гората барбарони). Севи (организаторката) си носеше навсякъде изпринтените от Интернет указания за разписанието на автобусите, туристическите обекти и маршрути …абе, не бяхме съвсем в небрано лозе, или поне се опитвахме да не бъдем.

Преди не бях ходила в района на Смолян, та сега това, което ми направи впечатление беше дивото строителство, което върлува и там. Пампорово вече догонва Банско по брой на отвратителните огромни блокове със „apartments for sale“ (ама сериозно се чудя, тия хора верват ли си, че ще си продадат всичките построени апартаменти?)…Строеше се усилено дори в село Стойките (където прекарахме две вечери), което няма нищо забележително и май дори не е близо до ски-писта. Да не говорим как се секат безразборно горите и каква ужасяваща ерозия има на места. За щастие в Широка лъка поне  нямаше такива строителни изцепки – може би защото селото е архитектурен резерват.

В Смолян не можахме да видим кой знае какво, защото имахме само ден, но поне посетихме Пламетариума и Историческия музей. Жената в музея се оказа изключително любезна и ни изнесе „представление“ , раздрънчавайки около 100-те чанове, закачени на тавана:) Иначе, макар и с лек соц-полъх, експозицията на музея е интересна – има например доста красиви бижута (за пръв път виждам гривни от стъкло и сребърен „подбрадник“). Изобщо целият център на Смолян ми се видя малко соц- с типичните ужасни, огромни, ъгловати сгради. Никак не ми се връзваше прекрасната планинска гледка…ама…

В село Стойките ни застигна гадното  време и направо извършихме подвиг, щапукайки в проливния дъжд до единствения хоремаг, където похапнахме. Хоремагът си беше просто класика – като пристигахме тъкмо изхвърляха един доста подпийнал дядо, дънеше чалга тип „ретро-сълзлива“,  покривката на масата ни беше прогорена на неизброимо много места, а когато помолихме за допълнително препечен хляб ни заявиха че „ще трябва много да чакате, защото има голяма поръчка“ все едно препичането на хляб е виртуозно и изключително времеемко кулинарно изпълнение 🙂  Но пък къде ти място за претенции, когато навън е студено и вали, а ние сме гладни и нямаме друг вариант да се доберем до топла храна 🙂  А и в интерес на истината си беше вкусно!

Вчера отидохме от Стойките до Широка лъка. Харесаха ми къщите в селото, но на фона на Етъра и Трявна ми се вижда малко позанемарено (сигурно съм малко пристрастна). Почти нямаше откъде да се купят хубави сувенири, а баш на центъра вървеше як алъш-вериш с дрехи – нахвърляни направо на земята. Туристическо-информационния център (или по-скоро магазин за сувенири) се оказа един от най-разхвърляните, който съм виждала – всичко беше струпано по земята на купчини, а продавачката умираше от скука. Като влязохме 4-5 души, тя делово обясни по телефона, че „има много работа“:) Е, поне си купих книжка със „100 национални обекта“ и си взех първия печат (по мои изчисления без книжка съм посетила поне едно 30-тина от обектите, ама нейсе).  На връщане решихме да се правим на туристи и да вървим по маршрут през гората. Супер беше, времето хубаво, маршрутът – лек…Докато в един момент маркировката просто изчезна. Много смешно – три шматки се лутат из драките и търсят маркировка, потънала вдън земя. Накрая се добрахме до един камионен път и се върнахме до шосето, като се зарекохме следващия път да си носим боя и да си дооправим ние маркировката 😉

Домакините ни в семейния хотел в Стойките бяха доста любезни – напалиха за нас каминката и си направихме веги-барбекю – с печени чушки, патладжани и филийки. Проявих се като циганче, поддържах огъня (получих похвали, че много добре го раздухвам 😉 ), пекох храната и се опуших прилично.

Изобщо – хубавко си беше, хич не ми се тръгваше, ама си знам – следващия път като се запътя за планина ще съм или с кола или (което е по-вероятно) – екипирана с подходящи дрехи, обувки и провизии 🙂