Искам да се забранят всички рожденни и именни дни до края на месец август!

Ма на какво прилича това – вчера един рожденник, днес още един и двама именници.

Може ли само изкушения.

Шоколадчета After Eight и пияни вишни и таралежки.

Кой може да им устои? Аз защото не мога.

Ммммммм Да са живи и здрави колегите

Винаги досега съм си мислела, че важните неща в живота ми се случват ей така, сами се разплитат и подреждат.

Така се получи със следването ми – мислех,че ще уча в София, за една вечер реших и отидох да се запиша във Варна. После, когато трябваше да дойда в София го реших за един уикенд.

Обикновено упражнението е – сядам и си разделям листа на две – за/против. Задавам си въпроси. Питам хората (даже ми се смеят че съм правела твърде големи проучвания – ми кво пък, искам да знам). Но в крайна сметка – накрая се вслушвам в това, което ми казва интуицията.

Така направих и днес. Трябваше да взема важно решение свързано с работата. По едно време ми стана зле – толкова много се бях забила да го мисля. А той отговорът бил лесен. Сега ми е по-леко.

Дано не забравя защо реших това. Ето това е върешната мотивация

Днес ходих да купувам букет на една колежка, която имаше рожден ден.

Докато седях  в тясното павилионче за цветя пред Театър 199 си мислех.

Колко е хубаво да си продавач на цветя.

По цял ден се намираш сред някакви невероятно пъстри и уханни творения на природата (не знам защо, но винаги се удивлявам като гледам как изящно са създадени цветята ).

После, взимаш тези цветя и се опитваш да ги съчетаеш така, че да казват нещо. Да носят послание. Да говорят на човека, за когото са предназначени през малкото оставащ им живот…

Заедно с тези цветове и аромати, ти подаряваш красота и емоция. Колко ли е хубаво да съзнаваш това. И да го правиш ден след ден!

Напоследък все по-ясно осъзнавам ползата от това че работих за без пари и се занимавах с на пръв поглед странни за колегите ми в университета неща цели 4 години. Просто дори нищо друго да не съм научила, поне съм придобила някакви трудови навици и нагласа към живота и работата. Научила съм се аз да съм активната страна, да питам, да искам да разбера правилно точно какво се иска от мен, да давам обратна връзка, да търся изходи от безизходни ситуации и да не мрънкам много когато се налага да се стегна и да работя.

Затова и не разбирам как някои може да разсъждава в стил „все още уча, затова няма кво да си давам зор да бачкам“ и „абе аз да го свърша пък после ще видим дали точно това е трябвало да свърша“.

И другото – винаги са ми обяснявали, че мотивацията е вътрешна и ако тя липсва много трудно можеш да накараш някого да работи с желание. Страхувам се,че моята мотивация е тясно свързана с ценностната система на компанията. И май твърде рядко бих намерила ценностна система, която отговаря на моята. Тогава – какво остава – да работя заради чувството си за дълг, а истински да влагам себе си само в нещата, които обичам?