Днес докато кротко се опитвах да си върша работата в нашия малък офис, редакторката ни съобщи, че сме получили писмо от Ангел Грънчаров, в което той ни обяснява своеволията на Еленко Еленков, приложени върху личния му блог.Забавно ми става като прочитам, че това е целенасочено посегателство предвид предстоящите избори. И после си задавам логичния въпрос „Защо пък аджеба на човека съм му отнели правото на свободно изразяване в „Блогосфера“ и „Мегафон“?“. Аз лично за себе си не мога да реша кой-крив, кой-прав и кой кум …и т.н.

Мисля си само, че:

а) когато има такъв виртуален конфликт, може би е добре двете страни да се срещнат лично и да си изяснят позициите, щото казват, че ‘истината е някъде там’ (без физическа саморазправа, разбира се). Вярвам, че г-н Грънчаров сигурно има резон да протестира, ама каква полза да се негодува онлайн?

б) никак ама никак не е хубаво да се меси личността на някого с работата му. И няма смисъл да се сърдиш на някого и да го обиждаш, ако той си върши работата – като го правиш само се показваш доста незрял.

в) дали е правилно да се махат блогове от агрегатора, кои са причините, кои остават и какъв  е ефекта си е решение на екипа на онлайн изданията на „Икономедиа“. Те вярвам са големи хора и знаят кво, аджеба правят. Ако не знаят – толкоз по-зле за тях.

г) кво пък толкоз с тази „Блогосфера“ 🙂 Така или иначе интернетот никой не може да го забрани, никой не може да забрани на някого да си чете или да не си чете някой си блог 🙂 (може и да може всъщност, ама аз не съм запозната с такъв начин)

В заключение – вземете пийте по едно кафе.

This might be the beginning of a beautiful friendship 😉

Вчера си вървях по „Васил Левски“, беше мрачно, съботно и влажно. И докато си гледах върховете на обувките, които се местеха по паважа, усетих, че всъщност тя дойде.

Есента. Пак успя да се промъкне на пръсти и без да я усетя. Сякаш преди дни танцувахме горещо фламенко с Chambao и после припявахме на Бебел в летния театър на Варна. Като че ли вчера се разхождах по красивите улички на Краков и пиех най-пухкавото капучино. А беше юни…

Сега си е направо октомври. Несъмнено лятото беше много хубаво за мен – с много красива музика и усещания. Но и то свърши и сега е ред на есента.

Понякога тя е малко тъжна, с тези мокри дрехи, с които пристига. С листата, които падат. Със сериозните физиономии на хората, които вече се обличат в сиво и черно и си мислят за много-важните-неща, които трябва непременно да свършат днес. Лятното безгрижие си тръгва, хладните коктейли отстъпват място на топлата супа. В офиса все по-често се чува подсмърчане и кашляне. Въобще…човек направо може да се по-деп-ре-си-ра (особено ако е склонен към меланхолия) , мислейки си за слънчевите дни и горещите нощи на плажа.

Обаче…есента е и един много нежен сезон. Най-цветният от всички. Най -богатият на аромати и усещания. Минаваш покрай кварталния пазар и виждаш жълто, оранжево, червено, зелено, виолетово. Отиваш да пиеш с някого хубав чай (или мляко с какао или топъл шоколад) някъде на топло и си говорите безкрайно дълго за хубави неща. Седиш си вкъщи с някоя прекрасна книга, поглъщаш страниците докато навън дъждът вали като за последно. Изобщо толкова много хубави неща могат да се правят през есента…

Аз, например, си мечтая, за една дълга разходка в парка, където да се позаровя в шарените листа, да вдъхна есенния им аромат, да полежа и да погледам как небето става все по-сиво и оловно и тъкмо преди да завали да се скрия някъде на топло и сухо 🙂

Колко по-страхливи ставаме с възрастта…
Страхуваме се да не паднем
Да не се ударим
Да не обидим някого
Да не ни разбият сърцето
Да не останем сами
Да се учим
Да обичаме
Да…..
Как децата успяват да са толкова безстрашни?

*написано на 9 януари 2006г.

След като вчера бяхме отново на изложбата „Земята отвисоко“ един интересен факт, който научих там не ми дава мира.

Една от снимките е на кланица в Индия и в обяснителните бележки пишеше, че от цялото население на земята едва една трета се хранят с месо, а останалите 2/3 са вегетарианци.

От тогава се чудя – дали една част от тези „вегетарианци“ не са такива по принуда. Просто защото са твърде бедни за да си позволят да се хранят с месо? 😦

/Аз лично си мисля, че не е хубаво да се яде твърде много месо, макар да не съм вегитарианка./