Тази вечер отидохме в Social Jazz Club с приятели да слушаме Дона Уилямс
Мацката си беше ОК. Да кажем,че и мястото също, макар и не толкова „грабващо“ както очаквах – постарали са се да го направят що-годе с вкус – с кожени диванчета, атрактивни абажури, в червено и черно…

Обаче…на входа ни очакваше „малка“ неприятна изненада.  Вместо обявените предварително 10 лв за вход ни поискаха по 25. Не стига това, ами и коктейлите бяха с леко солени цени, а цената на един чай беше 2 лева. Леки селски изцепки, странни за един клуб с претенции.

Явно проявата беше доста ВИП (хаха – тази дума само като си помисля за нея и ме напушва на смях) защото онези двете кифли от „Брадъра“ – Зара и Мел, бяха там. И не само те, ами и някви други важни хора. Но в общи линии посещението беше доста камерно …
Бандата заби добре, Дона беше страшна мацка, само че през цялото време ми беше много странно, защото всички седяха като пънове. Чудех се да се смея ли или да ги съжалявам тез хорица – отишли там да се забавляват уж, ама нали са много „хай“, не смеят да се разкършат да не би да си развалят „имиджа“. Голям спек!Пфу!

Не знам дали на концерта на „Фолтин“, който пропуснах“ е било така, но се чувствам странно, когато някакви хора седят и зяпат като истукани 😦 Проблемът всъщност си е техен де…аз се забавлявах:)

Сутринта започна апокалиптично – с липсата на кафе. Но усмивката на един колега изличи всякаква нужда от кафета 🙂

На НДК група тийнейджъри раздаваха безплатни прегръдки.

Хората ги гледаха странно и се усмихваха.

Едно момиче вървеше и грееше, вместо да си гледа в краката, гледаше нагоре, към облаците.

Небето беше безкрайно и в любимото ми синьо.

Някакъв младеж си беше закачил една кърпа зад ухото и като видя че му се усмихвам, взе да подскача и да я размахва, ухилен до уши.

Обедо-закусвах към 4. Препечени „вафли“ (според менюто на „МОТТО“) които хрупкаха по един наистина незабравим начин.

Една симпатична сива котка сложи лапа на масата ни, за да ме напомни да отделя храна и за нея.

Купих си тефтер със зелени листи – ама истинско, тъмно зелено. И молив с огромна гума във формата на звездичка (от ORANGE, нали утре е 15-ти септември, трябва да съм готова за новата учебна година 🙂 ).

После хапнах сладолед в градинката на „Кристал“.

И всички днес ми се виждаха толкова по-усмихнати. Дали защото е петък?

Търся мъж.

Основно изискване – да е старомоден.

Не за друго, ами защото  следния разговор с един колега ме наведе на мисълта, че сред днешните мъже да си грубиян и простак е на мода.

Аз (замечтано и леко иронично): Ех, друго си е колега да те покани на обяд, да се държи като кавалер…

Колегата (сериозно): Ти пък кавалер ли търсиш? Ми да се беше родила преди 60-тина години…

Скоро след това един младеж ми отвори вратата (или не, по-точно аз си помислих, че я отваря на мен) и после ме помете. Дам, какво ли щеше да е преди 60 години 😉

Тия дни се замислям за две неща в комуникацията по мейл, които ужасно ме дразнят.

Така например, ужасно тъпо е, когато си е се обърнал към някого с молба в мейл и очакваш някакъв отговор, той дори да не благоволи да ти даде едно re:, дори само за да ти каже, че не може да ти помогне. 10 секунди са това! Съзнавам,че човека може да е бил зает, да го е нямало на работното място, но как да се обърна отново към някого, който не ми е обърнал и 10 секундно внимание?

И друго – как може да пишеш на някого мейл и да го питаш лично за нещо. А той да реши, че е много удачно да ти отговори и в копие да сложи всички хора в мейл-листата. Леееко недискретно май се получава. Другия път май сериозно ще си помисля преди да натисна Send. Знам ли дали после писмото ми няма да се яви някъде из нета 😉