От известно време насам ми е едно такова много странно. Усещам,че нещо ще се случи, нямам идея какво, но онова дето му викат „шесто чувство“ ми го шепне в ухото и ме кара да се смея, да подскачам и да дрънкам още повече глупости от обикновено.

А трябва да кажа, че винаги съм вярвала на интуицията си. Така например при първа среща с хора – ако някой се опитва да ме излъже, да се прикрие или представи за не такъв какъвто е – почти винаги усещам…Когато взимам решения след като го премисля добре, обикновено последната инстанция е „онова чувство под лъжичката“ – ако не ми пари, значи – go for it…иначе не мога да продължа с цялото си същество.

Но всъщност си мислех за съвпаденията…

Вчера Асето ми дава книга, която си е купила преди близо година – В книгата се разказва за човек, върху когото едва не пада сграда и той осъзнава, че това е знак от съдбата и променя живота си из основи – Няколко дни след като си купила книгата, падна сградата на „Алабин“, откъдето тя минава толкова често – Тя се сеща да ми донесе тази книга именно вчера, на 18ти септември – Преди да ми я донесе я отваря и се зачита в нея и с изненада установява,че действието в нея започва точно на 18ти септември – Аз започвам да чета книгата, където пише как някакъв човек си купува писателски пособия, сред които и една много красива испанска тетрадка – Прочитам това и си мисля колко обичам хубавите хартии, тетрадки, листи, писалки… И дали пишейки в блог не губя част от очарованието на това писане –  И днес попадам случайно в един блог в който момичето пише че именно вчера, когато аз си мислех колко съм луда да обичам толкова много хартията и тя си е помислила същото!

Извод: Нещо става! Нямам търпение да разбера какво 🙂 

Днес в този прекрасен есенен ден нашата любима столица отново има празник.

Проблемите отново са си същите, без особен шанс да бъдат решени в близките 30 години. Пак прескачам кучешки изненадки, пак се провирам между спрени автомобили или притичвам виновно пред някой каращ с бясна скорост джип с тъмни стъкла. Отново се клатя в раздрънкани и мръсни автобуси, пътувам минимум 30 минути в който и да е час на деня и в която и да е посока и слушам дивата чалга или каруцарските псувни на някой немит-незнайно-откога таксиджия с големи претенции. Продължавам да срещам намусени и агресивни хора, готови да ми скочат на бой само защото са станали с грешния крак от леглото.Задушавам се от претенции, изгорели газове и бетонни стени. Стряскам се и насън от образа на тъмния рицар на доброто ББ (или The one whose name must not be told ако обичате).

Обаче, като се замисли човек – в крайна сметка във всеки голям град е така. Е, верно в София е по-лошо, отколкото в Амстердам например, но пък е по-добре от Ню Делхи. Но и това е въпрос на субективно възприятие.

Затова реших да се замисля кое ми харесва в този град …може да е малко, но пък си го има, и го няма никъде другаде 🙂

Харесва ми сутрин да чувам камбаните на Александър Невски и да виждам златните кубета от прозореца си. Всеки път са различни, но винаги носят едно и също топло чувство – че съм си у дома. Обичам и денят ми да завършва с камбанния звън, разнесъл се над покривите…

Обичам „Шишман“ – със всички дупки, неравности, плюещи плочки, неправилно паркирани коли, блъскащи се в мен хора. С магазинчето за сладки срещу Руското училище. Със зарзаватчийницата, където моята приятелка продавачката винаги ми подава плодовете с усмивка ( и за миг успявам да забравя колко са скъпи). С магиите на „Дар за горене“ , с жълто-синьото на „Мачу Пикчу“. С „Билкова“ и „Медитерани“. Когато е огрян от късното следобедно слънце или в сумрака, когато първите нощни птици вече се събират на по бира. Ако има някое място, където наистина се чувствам „аз“ , това е „Шишман“. Не знам дали е съдба, но откакто съм в София – и двете ми работи са на раздстояние 100 метра от тази вълшебна уличка.

Обичам малкото останали градинки. Особено тази пред Народния, градинката до Народното събрание и „Кристал“.

Хубави са и старите къщи с малките скътани дворчета, където не знаеш какво може да откриеш…

Харесвам графитите – това, че някой се старае да развесели и направи цветен сивия град 🙂

Обичам площада пред НДК и Моста на влюбените. Винаги има толкова много слънчеви хора.

Обичам и да правя night window shopping по „Витошка“. И „Славейков“ обичам.

Като се замисля – София не е чак толкова ужасна…просто когато ни писне е добре да сменяме малко гледната точка. И да се усмихваме. така градът определено ще е по-приветлив 🙂

Това че блогът се скапа е просто логичния завършек на една отпуска, през която повечко се напрегнах, отколкото се отпуснах (значи беше „напреганка“ , не „отпуска“).

Прекарах 6 дни във Варна и не стъпих на плаж.

Различни по същността и калибъра си гадости се случваха на близки хора.

Уф, добре, няма да мрънкам. Квот било, било, в хороскопа на“Стандарт“ пише, че „лъвовете излизат от черната дупка, в която са били през последните 2 години, 2 месеца и 15 дни“ (горе-долу и аз така си ги изчислих 😉 ) .

Поех дълбоко въздух и започнах чинно да възстановявам публикациите в блога. Засега нямам идея как да направя фокуса с коментарите, но някой по-грамотен от мен знае – welcome да ми обясни.  Защото ми е наистина мило за това, което са казали хората…Благодаря ви, хора, и да знаете, че дори да не успея да ги възстановя коментарите, пак ще си ги помня и обичам 🙂

Отпивам бавно от зеления чай с кокос, който си купих днес от Магазинчето за време и чай (на Княз Борис I 65, ако още не сте го посетили).Слушам Sueno Y Muero  (тук някой да помогне, че испанския ми хич го няма). Вея си с огромното ветрило, което Катето ми подари за рожденния ден.

Затварям очи. Нищо не разбирам от текста, може би само ” pensando en tus besos”.  Представям си  плаж. Вълни  и  целувки.  Пълна хармония и красота. Само да можех да видя лицето на този мъж…