Винаги съм смятала моно-спектакъла за едно от най-големите предизвикателства за един актьор. Тогава си проличава кой наистина е добър.

Сигурно усещането е много завладяващо. Изправяш се сам пред всички. Няма кой да ти подаде реплика или да те окуражи с намигване. Но пък от друга страна можеш да импровизираш безкрай, да общуваш с публиката, да режисираш действието без да се страхуваш че някой ще се вцепени от вмъкнатата импровизация.

До днес бях гледала моно-спектакли само на Мариус Куркински. Няма нужда да описвам колко е добър. Това всеки, който е гледал поне едно негово представление го знае.

Тази вечер бяхме на „Господин Ибрахим и цветята на Корана“ в камерната зала на Народния. Беше удоволствие да гледаш Мариус Донкин как се смее и плаче, да се смееш и плачеш с него. Раздаде се човекът, не можех да откъсна очи…А и пиесата беше хубава, истинска и много човешка. Иска ми се след време да я гледам пак.

И още едно „моно“ много ми се гледа – „Възгледите на един учител за народното творчество“ на Камен Донев. Този човек е наистина талантлив и много съжалявам, че нямаше билети за представлението на 4-ти декември (а на 31-ви някак си не ми се ходи на театър). Дано го дават и януари.

Днес  Цвети откри дългоочакваната от мен изложба, посветена на любимите на всички през соц-а Трабанти. Беше скромно и уютно в „Чайната“, като очаквано дойдоха доста гости 🙂

Всички се вече се шегуват, че си е спечелила нов прякор – Трабанта. И май наистина мини-колата се е превърнала в голяма страст за нея в последните години.

Ето и две смешни истории за „Трабита“, които подочух по време на събирането:

Валял проливен дъжд. На някаква спирка без козирка се били събрали много хора и чакали да дойде автобуса, а той все не идвал и не идвал. По едно време пред спирката спира Трабант. Шофьорът смъква стъклото, ухилва се ехидно и се обръща към хората на спирката:

-Извинете, чували ли сте някой нов виц за Трабант?

Второто е истинска история.

Действието се развива в Цвикау (където е заводът на Трабант). Българин на гости на свой приятел. Гледа – голям сив панелен блок и до него още по-голям и сив панелен паркинг.  На паркинга само Трабанти – дестеки редици Трабанти. И един единствен „Ситроен“. Българинът изразил удивление пред тази умилителна картина.  А приятелят му германец уточнил:

-Не се чуди. Това е паркингът на работещите в завода на Трабант. А този „Ситроен“ е на директора на завода.

🙂

Такива работи…Можете да наминете да видите изложбата и да си купите албум със снимките за спомен. Аз лично вече си правя списък на кого да подарявам по-напред 🙂

Когато се прибираш в тъмна, влажна и мъглива вечер,  в която дори пътят не се вижда.На душата ти е тъмно и малко тъжно. В миналото са безгрижните черно-бели снимки. Бъдещето е непоносимо цветно.

А настоящето е красиво.

Добре че има Остава сред сивата мъгла.

Само с теб ще вървя, през мъгли

Като СЪН, в който вече съм АЗ

Ще изгоря НЕВИДИМО във ВЕЧНОСТА 

Защо отново съм тук? 

ТЪЖЕН ЗВУК, или ПУЛС

Без път се лутам в приказна гора

Търся те, усещам, че ме галиш

Какво си ти?

Целуваш ме 

Защо съм с теб?

Дори не знам защо отново съм тук

Забързан ПУЛС, целувам те! СТОП!

КРАЙ

Много обичам шоколад 🙂

Днес най-безобразно се поддадох на изкушението, когато  една колежка започна да ни обяснява за „онези бонбони със сливи и бадем, които се топят в устата“ . Така се озовахме в „100 грама сладки“. Там винаги има ужасно примамливи неща, а на който му е слаб ангела за сладко…В крайна сметка освен два от въпросните вълшебни бонбони, се обзаведох и с 200 грама „орехов чипс“ – някаква много фина и хрупкава вариация на ореховки. Препочъчвам горещо на всички 😉 Колегите много одобриха.

Хубаво е да има такива магазинчета – като от филма „Шоколад“ – мънички и пълни със симпатични сладки изненади 🙂 За съжаление в момента ми се струва малко скъпо удоволствие да се купуват бутикови бонбони от по 30 лв. Сигурна съм че си струват, но нали все пак идеята е повечко хора да се докоснат до вълшебството на хубавия шоколад…